Читать «Коледата на Поаро» онлайн - страница 76

— Разбирам, че може да не го намирате за толкова забавно.

Пилар въздъхна отново:

— Смятате ли, че ако пуснем грамофона, ще можем да потанцуваме?

— Няма да изглежда много удачно. Този дом е в траур, малка испанска палавнице.

Пилар каза, разтворила широко очи:

— Но на мен изобщо не ми е тъжно. Защото аз почти не познавах дядо си и макар много да го харесвах, не ми се иска да плача или да съм тъжна, понеже той е умрял. Страшно глупаво е да се преструваш.

Стивън каза:

— Вие сте възхитителна!

Пилар изрече с подмамващ гласец:

— Можем да покрием грамофона с нещо — тогава няма да свири толкова силно и никой няма да ни чуе.

— Добре тогава, елате, изкусителко.

Тя се засмя щастливо, излезе и хукна към салона за танци в другия край на къщата.

Когато стигна до коридора, водещ към градинската врата, тя се закова на място. Стивън я настигна и също спря.

Еркюл Поаро бе откачил един портрет от стената и го изучаваше. Той вдигна глава и ги видя.

— Аха! — каза. — Пристигате точно навреме.

Пилар попита:

— Какво правите?

Тя се приближи и застана до него. Поаро изрече със сериозен глас:

— Изучавам нещо много важно — лицето на Саймън Лий на младини.

— О, това дядо ли е?

— Да, мадмоазел.

Тя се взря в изрисуваното лице.

— Колко е различен… колко много е различен. Беше толкова стар, толкова съсухрен. А тук е като Хари, също като Хари, но с десет години по-млад.

Еркюл Поаро кимна.

— Да, мадмоазел. Хари Лий досущ прилича на баща си. А тук… — И той я поведе из галерията. — Тук е вашата баба — продълговато и нежно лице, светлоруса коса, сини очи.

Пилар каза:

— Като Дейвид.

Стивън добави:

— И малко като Алфред.

Детективът изрече:

— Наследствеността е много интересно нещо. Господин Лий и съпругата му са били диаметрално противоположни. Общо взето, децата от брака им приличат повече на майка си. Вижте тук, мадмоазел.

Той посочи към портрет на девойка на около деветнайсет години, с коса като разлято злато и големи смеещи се сини очи. Тя приличаше на съпругата на Саймън Лий, но в нея имаше и някаква жизненост, някакъв дух, който онези сини очи не бяха притежавали.

— О! — извика Пилар. Лицето й поруменя. Ръката й се вдигна към гърлото. Извади брошка на златна верижка. Натисна я и брошката се отвори. Същото усмихнато лице погледна към Поаро.

— Майка ми — каза момичето.

Той кимна. От другата страна на брошката имаше портрет на мъж. Той беше млад и симпатичен, с черна коса и тъмносини очи.

Поаро попита:

— Баща ви?

— Да, баща ми. Много е красив, нали? — изрече тя.

— Да, наистина. Много малко испанци имат сини очи, нали, сеньорита?

— Понякога, на север. Освен това майката на баща ми е била ирландка.

Поаро каза замислено:

— Значи вие имате испанска кръв и ирландска, и английска, и малко циганска. Знаете ли какво мисля, мадмоазел? Че с подобно родословно дърво вие сте опасен противник.

Стивън се засмя:

— Помните ли какво казахте във влака, Пилар? Че според вас на враговете трябва да се прерязват гърлата. О!

Той млъкна, внезапно осъзнавайки значението на думите си.