Читать «Коледата на Поаро» онлайн - страница 75

— Какво за тях?

— Не разбирате ли, че ако вашите надежди се сбъднат, тогава никой няма да узнае. Сянката на съмнение ще тегне върху всеки…

— Не бях мислила за това.

Поаро каза:

— Никой няма да узнае виновника… И добави тихо: — Освен ако вие самата вече знаете кой е той, мадам?

Тя извика:

— Нямате право да говорите така! Не е вярно! О, ако можеше да е някой непознат, да не е от това семейство!

Поаро каза:

— Възможно е да бъде и двете.

Тя го зяпна.

— Как така?

— Може да бъде и двете — едновременно член на семейството и непознат… Не разбирате ли какво искам да ви кажа? Eh, bien, това е просто една идея, която хрумна на Еркюл Поаро. — Той я изгледа. — И така, мадам, какво да предам на господин Лий?

Лидия вдигна ръце и отвърна:

— Трябва да приемете, естествено.

IV

Пилар стоеше насред стаята с пианото. Стоеше изправена, а очите й се стрелкаха насам-натам като на животно, което предусеща опасност. Каза:

— Искам да се махна оттук!

Стивън Фар изрече нежно:

— Не сте само вие. Но няма да ни пуснат, скъпа.

— Кой? Полицията ли?

— Да.

Пилар сериозно отбеляза:

— Не е хубаво да си имаш работа с полицията. Такова нещо не бива да се случва на почтени хора.

Той каза с лека усмивка:

— Имате предвид себе си?

Момичето отвърна:

— Не, имам предвид Алфред, Лидия, Дейвид, Джордж, Хилда, и… да, и Магдалин.

Стивън запали цигара. Дръпна един-два пъти от нея, преди да попита:

— На какво се дължи изключението?

— Моля?

— Защо не споменахте и Хари?

Пилар се изсмя и показа белите си и равни зъби.

— О, Хари е съвсем друг! Мисля, че той знае много добре какво е да си имаш работа с полицията.

— Може да сте права. Той наистина е твърде колоритен, за да се вмести в домашната картина. А как намирате английските роднини, Пилар?

Тя каза немного уверено:

— Любезни са, всички са много любезни. Само дето не се смеят много, не са много весели.

— Но, мило момиче, в дома току-що е станало убийство!

— Д-д-да.

— Убийствата — заговори Стивън наставнически — не стават всеки ден, както би могъл да си помисли човек от вашата незаинтересованост. В Англия хората се отнасят сериозно към убийството, за разлика например от Испания.

Пилар се обиди:

— Вие ми се присмивате…

Стивън отвърна:

— Грешите. Съвсем не ми е до смях.

Тя го погледна:

— Защото и вие искате да се махнете оттук, затова ли?

— Да.

— А пък онзи едър симпатичен полицай не ви пуска?

— Не съм го питал. Но дори и да бях, сигурен съм, че щеше да ми откаже. Трябва много да внимавам, Пилар.

— Каква досада! — Тя поклати глава.

— Дори нещо повече, скъпа. И онзи налудничав чужденец обикаля наоколо. Едва ли струва нещо, но ме нервира.

Момичето се намръщи:

— Дядо ми беше много, много богат, нали?

— Мисля, че да.

— И сега къде ще отидат парите му? При Алфред и другите?

— Зависи от завещанието.

Пилар замислено изрече:

— Можеше да ми остави някакви пари, но се боя, че не успя да го направи.

— Няма страшно. Все пак вие сте част от семейството. Те ще трябва да се грижат за вас.

Тя въздъхна:

— Част от семейството. Много е смешно. А всъщност никак не е смешно даже.