Читать «Коледата на Поаро» онлайн - страница 78

Детективът се обърна към Стивън Фар, който стоеше загледан в стола, където винаги бе седял Саймън Лий. Веждите му бяха смръщени, а вените на челото му — изпъкнали. Поаро го погледа мълчаливо минута-две, после се обади:

— Имате спомени, да?

Стивън изрече бавно:

— Само преди два дни седеше там жив, а сега… — После тръсна глава, сякаш за да пропъди мислите си: — Да, мосю Поаро, нали дойдохме тук, за да ме питате нещо?

— А, да. Доколкото зная, вие пръв сте пристигнали тук тогава?

— Така ли? Не помня. Но струва ми се, че тук вече беше една от дамите.

— Коя?

— Или жената на Джордж, или жената на Дейвид — спомням си, че и двете дойдоха много бързо.

— А вие не сте чули вика, така ли беше?

— Мисля, че не. Не мога добре да си спомня. Някой извика наистина, но може да е било и от долния етаж.

— Не сте чули подобен вик?

Поаро отметна назад глава и изведнъж нададе пронизителен писък.

Всичко беше толкова неочаквано, че Стивън се отдръпна назад и едва успя да се задържи прав. Той каза ядосано:

— За Бога, да не искате да изкарате ума на всички в къщата? Не, не съм чул нищо подобно! Сега всички ще пощръклеят пак! Ще помислят, че пак са убили някого!

Детективът измърмори:

— Прав сте… беше глупаво… Да се махаме веднага.

Той бързо излезе от стаята. Лидия и Алфред бяха в основата на стълбището и гледаха нагоре, към тях притича Джордж откъм библиотеката, дотича и Пилар с паспорт в ръка. Поаро се провикна:

— Няма нищо, няма нищо. Не се тревожете. Направих малък експеримент. Това е всичко.

Алфред беше раздразнен, Джордж — възмутен. Поаро остави Стивън да обяснява, докато той бързо се отправи по коридора към другия край на къщата.

В края на коридора Сагдън излезе тихо от стаята на Пилар и го пресрещна.

— Eh, bien? — попита Поаро.

Полицаят поклати глава.

— Нито звук.

Изпълненият му с възхищение поглед срещна очите на Поаро и той кимна.

V

Алфред Лий каза:

— Значи приемате, мосю Поаро?

Той вдигна към устата си ръката, която леко трепереше. Кафявите му очи пламтяха трескаво. Той леко заекваше, докато говореше. Лидия, която мълчаливо стоеше наблизо, го наблюдаваше загрижено.

Алфред заекна:

— Вие не знаете… не м-м-можете да си представите какво означава това за мен… Уб-б-биецът на баща ми трябва да бъде открит.

Детективът го предупреди:

— Понеже ме уверявате, че сте го обмислили добре — да, приемам. Но сте наясно, господин Лий, че връщане назад няма. Аз не съм куче, което господарят му изпраща на лов, а после го вика обратно, защото не харесва дивеча, който вдига!

— Естествено… естествено… Всичко е готово. Стаята ви е готова. Можете да останете, колкото пожелаете…

Поаро изрече със сериозен глас:

— Няма да е за дълго.

— А? Какво казахте?

— Казах, че няма да е за дълго. При това престъпление кръгът е толкова стеснен, че няма да е необходимо прекалено дълго време, за да се открие истината. Според мен краят вече се вижда.

Алфред се вторачи в него и извика:

— Невъзможно!

— Ни най-малко, фактите сочат горе-долу в една посока. Има само нещо, което трябва да се установи. Когато това стане, истината ще изплува.