Читать «Коледата на Поаро» онлайн - страница 7

— Като кани двама непознати за коледното празненство, на този семеен празник?

— Е, не зная подробности, но усещам, че баща ти се кани да се позабавлява.

— Надявам се това наистина да му достави удоволствие — изрече Алфред със сериозно изражение.

— Горкият старец, с този болен крак, направо инвалид, след толкова бурен живот… — Лидия натъртено повтори: — След толкова… бурен живот!

Паузата преди това определение придаде на думите й многозначителен оттенък. Алфред изглежда го усети и се изчерви, а лицето му придоби нещастно изражение.

Тя внезапно повиши глас:

— Как е могъл да създаде син като теб, направо не ми го побира умът! Вие сте различни като два полюса, а той така те впечатлява, че ти направо го боготвориш!

Алфред изрече с известно раздразнение:

— Не отиваш ли твърде далеч, Лидия? Нима не е нормално един син да обича баща си? Обратното би било извън реда на нещата.

— Тогава повечето от членовете на това семейство не са нормални. О, моля те, Алфред, нека не се караме! Извинявай, не исках да те обидя. Възхищавам се на твоята… твоята… как да кажа? — вярност. Лоялността е толкова рядко нещо в днешно време. Жените са склонни да ревнуват от свекървите си. А защо не и от свекърите си?

Той нежно я прегърна.

— Каквото ти е на сърцето, това ти е на езика, Лидия. Излишно е да ревнуваш.

Тя го целуна — кратка, деликатна ласка по върха на ухото.

— Така е, Алфред. Аз не мисля, че бих те ревнувала от майка ти. Жалко, че не я познавах.

— Тя беше една нещастница.

Жена му го изгледа с интерес.

— Значи така ти е изглеждала винаги — нещастница? Интересно…

Той замислено заговори:

— Запомнил съм я винаги болна… Често плачеше… — Поклати глава. — Липсваше й дух, борбеност.

С прикован в него поглед жена му изрече:

— Колко странно…

Но когато той я погледна въпросително, тя тръсна глава и промени темата:

— Е, щом не ни се разрешава да научим кои са нашите мистериозни гости, аз ще изляза да поработя в градината си.

— Скъпа, много е, студено, вятърът направо хапе.

— Ще се облека топло.

Тя излезе. Останал сам, Алфред Лий постоя няколко минути неподвижно, като се мръщеше, после се приближи до прозореца. Терасата навън се простираше по цялата дължина на къщата. Миг по-късно от страничната врата се появи Лидия с кошница в ръка, облечена в дебело палто. Постави кошницата на земята и се зае да работи върху голяма плитка каменна саксия, която се издигаше малко над земята.

Съпругът й я наблюдава известно време, след това излезе от стаята, взе си палтото и шала и се появи на терасата. Крачейки бавно, той премина покрай няколкото каменни саксии с различни форми, оформени като миниатюрни градинки от сръчните ръце на Лидия.

Първата представляваше сцена от пустинята с равен жълт пясък и скупчени палми от оцветена ламарина, край които преминаваше керван от камили и две миниатюрни бедуински фигурки. Отстрани се виждаха къщички в арабски стил, направени от пластилин. Следващата беше италианска градина с тераси, лехи и восъчни цветя. Имаше и арктически пейзаж с парчета зелено стъкло вместо айсберги и пингвини. Следваше японска градина с две-три чудесни дръвчета бонзай, езерца от огледала и пластелинени мостчета.