Читать «Коледата на Поаро» онлайн - страница 5

Алфред каза:

— Баща ми настоява! Струва ми се, че това решава нещата.

Лидия сдържа досадата си и попита:

— Винаги ли трябва да се предаваш?

— Скъпа, той е толкова възрастен и…

— О, да, да!

— Винаги очаква да стане така както той пожелае.

Жената сухо отсече:

— Естествено, щом винаги е било така! Но все някога, Алфред ще трябва да му се опълчиш.

— Какво искаш да кажеш, Лидия?

Той я погледна втренчено, така потиснат и изненадан, че за момент тя се поколеба и прехапа устни. Съпругът й повтори:

— Какво искаш да кажеш, Лидия?

Тя присви грациозните си рамене и продължи, като вече грижливо подбираше думите си:

— Баща ти има склонност да бъде… тираничен.

— Той е стар.

— И ще става все по-стар. И все по-голям тиранин. Докъде ще стигне това? Той вече диктува живота ни напълно. Ние не можем да решим нищо сами! Каквото и решение да вземем, винаги има риск то да бъде осуетено.

Алфред каза:

— Татко очаква да се съобразяваме преди всичко с него. Той е много добър към нас, не забравяш това, нали?

— О, добър, така ли?

— Да, много добър.

В тона на Алфред се долови твърдост. Лидия продължи спокойно:

— Имаш предвид парите?

— Да. Неговите нужди са съвсем скромни, но на нас никога не е отказвал пари. Ти можеш да харчиш колкото искаш за дрехи и за къщата и сметките винаги се плащат. Ето, миналата седмица ни подари нова кола.

— Не отричам, че баща ти е щедър по отношение на парите, но в замяна иска да бъдем негови роби.

— Роби ли?

— Да, роби. Ти си негов роб, Алфред. Дори да решим да заминем и баща ти внезапно каже, че трябва да останем, ти се подчиняваш безропотно. Ако му хрумне да ни пусне, ние тръгваме. Нямаме никакъв собствен живот, никаква независимост.

Съпругът й разтревожено я прекъсна:

— Не бива да говориш така, Лидия. Това е неблагодарност. Баща ми прави всичко за нас…

Тя прехапа устни отново, преглътна готовия отговор и само сви рамене. Алфред каза:

— Знаеш, че старецът много е привързан към теб…

Жена му отсече:

— Но аз не съм!

— Неприятно ми е, когато говориш по този начин. Звучи толкова грубо…

— Може би, но понякога човек не може да се въздържи и казва истината.

— Ако татко усети…

— Баща ти много добре знае, че не го обичам. Понякога си мисля, че това го забавлява.

— Лидия, наистина мисля, че грешиш. Той толкова често ми е казвал колко добре се отнасяш към него.

— Естествено, винаги съм била вежлива и винаги ще бъда. Просто изразявам истинските си чувства. Аз не харесвам баща ти, Алфред. Мисля, че той е зъл и тираничен старец. Непрекъснато те кара да му се подчиняваш, като използва чувствата ти. Отдавна трябваше да му се противопоставиш.

Алфред остро я прекъсна:

— Достатъчно, Лидия. Моля те, не говори повече!

Тя въздъхна.

— Извинявай, може и да не съм права. Нека поговорим за Коледа. Брат ти Дейвид ще дойде ли?

— Защо не?

Тя поклати глава със съмнение.

— Дейвид е особен. Не е стъпвал в този дом от години. Той толкова обичаше майка ви и надали храни добри чувства към това място.

— Дейвид винаги нервираше татко с музикалните си занимания и с поведението си. Вярно, че татко често беше суров с него, но все пак мисля, че Дейвид и Хилда ще дойдат. Коледа е.