Читать «Коледата на Поаро» онлайн - страница 8

Той стигна до нея. Тя беше разстлала синя хартия, покрита със стъкло, около която бяха натрупани камъни. Лидия изсипваше от торбичка малки камъчета и ги оформяше като плаж. Между камъните се виждаха малки кактуси.

Тя си мърмореше:

— Правилно, точно това исках да се получи.

Алфред проговори:

— И какво е това последно произведение на изкуството?

Тя се стресна, защото явно не го беше усетила.

— Това ли? О, това е Мъртво море. Харесва ли ти, Алфред?

— Не трябва ли да има малко повече растителност около него?

Тя поклати глава.

— Аз така си представям Мъртво море. Нали затова се казва мъртво.

— Не е така красиво като другите.

— Не съм го замисляла да бъде красиво.

Чуха се стъпки. Възрастен прислужник, белокос и леко прегърбен, се приближи към тях.

— Госпожа Джордж Лий е на телефона, мадам. Пита дали ще е удобно, ако тя и господин Джордж пристигнат утре с влака в пет и двайсет.

— Да, кажете, че е удобно.

— Благодаря, мадам.

Прислужникът бързо се отдалечи. Лидия го проследи с поглед и изразът на лицето й внезапно се смекчи.

— Милият стар Тресилиън. Каква опора е той! Не мога да си представя какво бихме правили без него.

Алфред се съгласи:

— Той е от старата школа. Вече почти четирийсет години е при нас и е много привързан към всички ни.

— Да, той е като оръженосците от рицарските романи. Струва ми се, че би излъгал, ако се наложи да предпази някого от семейството.

— О, да, сигурно би го направил.

Лидия заглади последните камъчета.

— Ето. И това е готово.

— Готово ли? — Алфред изглеждаше объркан.

Тя се засмя.

— За Коледа, глупчо! За тази сантиментална семейна Коледа, която ни предстои.

IV

Дейвид четеше писмото. Преди малко го бе смачкал на топка и го бе захвърлил. После го взе, изглади го и отново го прочете.

Хилда, жена му, го наблюдаваше мълчаливо. Тя забеляза потрепващия нерв на слепоочието, несигурните деликатни ръце, нервните спазматични движения на цялото му тяло. И когато той отметна русия кичур, който винаги падаше на челото му, и я погледна с умоляващи сини очи, тя беше готова.

— Хилда, какво ще правим?

Тя не отговори веднага. Беше доловила молбата в гласа му. Знаеше колко зависим е той от нея още от женитбата им. Знаеше, че би могла да повлияе на решението му окончателно и безвъзвратно, и точно затова беше много предпазлива, да не би да каже нещо твърде окончателно.

Тя проговори и гласът й прозвуча успокояващо и кротко, като на опитна детегледачка.

— Всичко зависи от това какви чувства изпитваш, Дейвид.

Хилда беше едра жена, не особено красива, но с някакъв магнетизъм, като картина от холандски майстор. В гласа й имаше топла нотка, а от нея се излъчваше онази скрита жизнена мощ, която привлича слабите. Възпълна жена на средна възраст, не особено умна, но в нея имаше нещо, което човек не можеше да пренебрегне. У нея имаше сила! Хилда Лий внушаваше сила!

Дейвид стана и се заразхожда из стаята. В косата му почти нямаше бели косми. Видът му беше по момчешки странен. Лицето му притежаваше мекотата на рицарите на Бърн Джоунс. Изглеждаше някак си измислен.