Читать «Коледата на Поаро» онлайн - страница 6

— Мир и доброжелателство — каза Лидия и изящните й устни се изкривиха иронично. — Направо да не повярваш. Джордж и Магдалин също идват. Казаха, че вероятно ще пристигнат утре. Страхувам се, че тя ще скучае ужасно.

Алфред изрече с доловимо раздразнение:

— Все се чудя защо брат ми Джордж се ожени за момиче с двайсет години по-младо от него? Всъщност той винаги е бил глупак!

— Той направи много успешна кариера — каза Лидия. — Избирателите му го харесват. Вярвам, че Магдалин много му помага в политическата дейност.

Съпругът продължи:

— Тя не ми харесва. Много е хубава, но ми прилича на някои от онези уж розови круши на пръв поглед, само че като се вгледаш, имат восъчен вид… — Той поклати глава.

— И са гнили отвътре? — попита Лидия. — Колко смешно звучи това от твоята уста, Алфред.

— Защо смешно?

— Защото обикновено си толкова деликатен. Никога не казваш лоша дума за никого. Понякога се ядосвам, че не си достатъчно — как да кажа? — подозрителен. Сякаш не си от този свят.

Съпругът й се усмихна.

— Винаги съм мислил, че светът е такъв, какъвто си го направиш.

Лидия ядосано изрече:

— Не, злото не съществува само във въображението. То е реалност. Ти сякаш не осъзнаваш неговото съществуване, но аз го чувствам, усещам го, винаги съм го усещала в този дом. — Стисна устни и се извърна.

Алфред започна:

— Лидия…

Тя обаче му направи предупредителен знак. Погледът й беше насочен някъде зад гърба му. Алфред се обърна. Зад него почтително стоеше мургав човек с гладко лице.

Жената попита остро:

— Какво има, Хорбъри?

Гласът му прозвуча тихо, като учтиво мъркане:

— Мадам, господин Лий поръча да ви кажа, че за Коледа ще има още двама гости, така че трябва да се приготвят стаи за тях.

— Още двама ли?

Хорбъри угоднически поясни:

— Да, мадам, един господин и една млада дама.

Алфред се учуди:

— Млада дама ли?

— Така каза господин Лий, сър.

Лидия каза бързо:

— Ще се кача да поговоря с него.

Хорбъри леко пристъпи — почти неуловимо движение, — но то моментално спря устрема на Лидия.

— Простете, мадам, но господин Лий вече си почива и специално поръча да не бъде обезпокояван.

— Добре — каза Алфред. — Разбира се, че няма да го безпокоим.

— Благодаря ви, сър. — Хорбъри се оттегли.

Лидия заговори с едва сдържана ярост:

— Не понасям този човек. Промъква се из къщата като котка. Никога не знаеш кога влиза, кога излиза.

— И на мен не ми е симпатичен, но си разбира от работата. Сега е толкова трудно да се намери добра прислуга. Важното е, че татко го харесва.

— Е, да, разбира се, това е важното. Алфред, какво е това за някаква млада дама? Коя е тя?

Съпругът й поклати глава.

— Нямам представа. Просто не се сещам за никоя.

Погледите им се срещнаха и внезапно Лидия изкриви изразително устни.

— Знаеш ли какво мисля, Алфред?

— Какво?

— Струва ми се, че баща ти се чувства отегчен напоследък. Изглежда, че си подготвя малко коледно развлечение…