Читать «Коледата на Поаро» онлайн - страница 57

— Бях при майор Уест и преподобния Джаспър Финч…

— Ще съобщите подробностите на Сагдън по-късно. Искам да знам следното — кога за последен път видяхте господин Лий?

— Беше към седем и половина, сър. Поднесох му лека вечеря в седем часа, а след това го приготвих за лягане. Имаше навика да поседи пред камината така, преди да си легне.

— А кога си лягаше обикновено?

— По различно време, сър. Понякога, когато беше уморен, си лягаше рано, още към осем. А понякога оставаше до единайсет или и след това.

— Какво правеше, когато си лягаше?

— Обикновено позвъняваше за мен, сър.

— И му помагахте да си легне?

— Да, сър.

— Но днес сте имали свободна вечер. Винаги ли е така в петък?

— Да, сър. Петък ми е почивният ден.

— А тогава как си лягаше господин Лий?

— Тогава викаше Тресилиън или Уолтър.

— Не беше съвсем безпомощен? Можеше да се придвижва, така ли?

— Да, сър, но трудно. Той страдаше от артрит, сър. Имаше дни, когато се чувстваше много зле.

— През деня не отиваше ли в други стаи?

— Никога, сър. Предпочиташе да си стои в своята стая. Господин Лий не си падаше много по лукса. Стаята му беше просторна и светла.

— Значи господин Лий е вечерял в седем, нали така?

— Да, сър. Вдигнах подноса, а после поставих бутилка шери и две чаши на масата.

— Защо?

— Така ми нареди той.

— Това беше ли обичайно?

— Понякога. По правило никой от семейството не се качваше при него, ако не беше поканен. Някои вечери предпочиташе да остане сам. Друг път викаше господин Алфред, госпожа Алфред или и двамата да отидат при него след вечеря.

— Но според вас не е постъпил така този път, нали? Искам да кажа, че не е изпращал да повикат някой член от семейството при него?

— Не е пращал мен, сър.

— Значи не е очаквал човек от семейството?

— Може да го е повикал лично, сър.

— Разбира се.

Хорбъри продължи:

— Оправих всичко, пожелах лека нощ на господин Лий и си тръгнах.

Поаро попита:

— Подсилихте ли огъня, преди да излезете?

Прислужникът се поколеба.

— Нямаше нужда, сър. Огънят гореше добре.

— Дали господин Лий го е запалил сам?

— О, не, сър. Предполагам, че го е направил господин Хари Лий.

— Значи синът му е бил при него, когато отидохте там преди вечеря?

— Да, сър. Той си тръгна, когато влязох.

— Какви бяха отношенията между тях според вас?

— Господин Хари Лий беше в много добро настроение, сър. Смееше се с отметната назад глава.

— А господин Лий?

— Той мълчеше и беше доста замислен.

— Аха. Има още нещо, което искам да узная, Хорбъри. Какво можете да ни кажете за диамантите, които господарят ви държеше в сейфа си?

— Диаманти ли, сър? Не съм виждал никакви диаманти.

— Той е съхранявал там нешлифовани диаманти. Сигурно сте го виждали да ги държи.

— Имате предвид онези камъчета ли, сър? Да, виждал съм ги у него един-два пъти, но не знаех, че са диаманти. Вчера ги показваше на чуждестранната госпожица. Или онзи ден?

Полковник Джонсън се обади внезапно:

— Тези камъни са били откраднати.

Хорбъри извика:

— Надявам се не мислите, че аз имам нещо общо с това!

— Не ви обвинявам в нищо — успокои го Джонсън. — Какво можете да ни кажете по този въпрос?