Читать «Коледата на Поаро» онлайн - страница 55

— Винаги е бил много буен, сър, но с добро сърце. Божичко, как ме изплаши, когато позвъни на вратата — беше толкова нетърпелив, а и после, когато отворих, гледам — някакъв непознат пред мен, а тогава господин Хари каза: „Здравей, Тресилиън. Още си тук, а?“ Както едно време.

Поаро съчувствено рече:

— Да, сигурно сте се почувствали странно.

Страните на Тресилиън леко порозовяха и той изрече:

— Понякога ми се струва, сър, сякаш миналото не е онова минало! Май че имаше някаква пиеса в Лондон за нещо подобно. Наистина тук има нещо, сър, наистина. Обзема ви чувството, че това вече сте го правили. Просто ми се сторва, че на вратата се звъни, аз отивам да отворя и там е господин Хари — а дори да е господин Фар или някой друг — и си казвам, че това съм го правил преди…

Детективът отбеляза:

— Това е интересно, много интересно.

Тресилиън го изгледа с благодарност.

Джонсън нетърпеливо прочисти гърлото си и пое разпита:

— Искаме да уточним някои времена. Когато се е чул шумът от горния етаж, в трапезарията са били само господин Алфред Лий и господин Хари Лий, така ли?

— Не бих могъл да ви кажа, сър. Всички господа бяха там, когато поднасях кафето, но беше поне четвърт час преди това.

— Господин Джордж Лий е телефонирал. Можете ли да го потвърдите?

— Мисля, че някой наистина говори по телефона, сър. Има звънец и в кухнята и когато някой вдига слушалката, се чува леко иззвъняване. Спомням си, че го чух, но не му обърнах внимание.

— Не знаете кога точно е било?

— Не мога да кажа, сър. Мога само да кажа, че беше, след като поднесох кафето.

— Знаете ли къде бяха дамите по това време?

— Госпожа Алфред беше в гостната, сър, когато отидох да взема таблата за кафе. Беше минута или две, преди да се чуе викът от горния етаж.

Поаро попита:

— Какво правеше тя?

— Стоеше до прозореца, сър. Беше дръпнала леко завесата и гледаше навън.

— В стаята нямаше ли друга дама?

— Не, сър.

— Знаете ли къде бяха?

— Изобщо не мога да ви кажа, сър.

— А да знаете нещо за другите?

— Струва ми се, че господин Дейвид свиреше на пиано в стаята до гостната.

— Чухте ли го да свири?

— Да, сър. — Възрастният човек потрепери. — Беше като предзнаменование, сър, така си рекох след това. Свиреше „Погребалния марш“. Дори още тогава ме полазиха тръпки по гърба.

— Това е любопитно — отбеляза Поаро.

— Сега за този Хорбъри, прислужника — каза Джонсън. — Готов ли сте да се закълнете, че е излязъл от дома в осем часа?

— О, да, сър. Беше точно след като тук дойде господин Сагдън. Спомням си го добре, защото той счупи една чаша.

Поаро попита:

— Хорбъри е счупил чаша?

— Да, сър, една от устърския сервиз за кафе. Единайсет години ги мия и до днес нямаше нито една счупена.

Поаро попита:

— Какво правеше Хорбъри с чашите за кафе?

— Ама, разбира се, сър, не му е работа да ги пипа изобщо. Просто беше взел една и я оглеждаше, когато споменах, че е дошъл господин Сагдън, и той я изпусна.

Поаро попита:

— Какво точно казахте — „господин Сагдън“ или думата „полиция“?

— Сега се сещам, сър. Казах, че е дошъл полицейският началник.