Читать «Коледата на Поаро» онлайн - страница 56

— И Хорбъри изпусна чашата — каза Поаро.

— Подозрителна работа — изрече полковник Джонсън. — Хорбъри не попита ли защо идва полицейският началник?

— Да, сър, попита защо е дошъл. Аз му казах, че е дошъл да събира пожертвувания за полицейското сиропиталище и че се е качил при господин Лий.

— Хорбъри поуспокои ли се, когато чу това?

— Знаете ли, сър, че май наистина беше така. Промени се веднага. Каза, че господин Лий бил добър и щедър човек — само че употреби много невъзпитан израз — и излезе.

— Откъде?

— През вратата на преддверието за прислугата.

Сагдън се намеси:

— Вярно е, сър. Минал е през кухнята, където го видели готвачката и нейната помощничка, после е излязъл през задната врата.

— Чуйте ме сега, Тресилиън, и помислете внимателно. Има ли възможност Хорбъри да се върне в къщата, без да бъде забелязан?

Възрастният човек поклати глава.

— Не виждам как може да го направи, сър. Всички врати са заключени отвътре.

— Ами ако е имал ключ?

— Освен това вратите са и залостени.

— А как влиза, когато се връща?

— Има ключ от задната врата, сър. Всички от прислугата минават оттам.

— Значи е възможно да се е върнал оттам?

— Но е трябвало да мине през кухнята, сър. А там има хора докъм девет и половина, дори до десет без четвърт.

Полковник Джонсън каза:

— Това е достатъчно. Благодаря ви, Тресилиън.

Възрастният човек стана, поклони се и напусна стаята. След минута обаче се върна.

— Хорбъри току-що се е върнал, сър. Искате ли да говорите с него?

— Да. Кажете му да дойде тук, моля ви.

XVII

Видът на Сидни Хорбъри съвсем не беше предразполагащ. Той влезе в стаята, остана прав и започна да потрива ръце, като хвърляше погледи ту към единия, ту към другия, ту към третия. Поведението му беше угодническо.

Джонсън попита:

— Вие сте Сидни Хорбъри, нали?

— Да, сър.

— Личен прислужник на покойния господин Лий?

— Да, сър. Ужасна работа, нали? Щях да падна, когато чух от Гладис. Горкият старец…

Джонсън го прекъсна:

— Отговаряйте само на въпросите ми, моля.

— Да, сър, разбира се, сър.

— Кога излязохте и къде бяхте?

— Излязох оттук малко преди осем, сър. Ходих на кино, сър. Даваха „Любов в Севиля“, сър. Киното е на пет минути оттук.

— Някой видя ли ви там?

— Младата госпожица на касата, сър. Тя ме познава. И човекът на входа, той също ме познава. И… ъ-ъ-ъ… бях с една дама, сър. Имахме среща там.

— О, така ли? Как се казва тя?

— Дорис Бакол, сър. Работи в млекарницата, сър, на Маркъм Роуд 23.

— Добре. Ще проверим. Направо тук ли се върнахте?

— Първо изпратих госпожицата, сър. После се върнах направо тук. Ще видите, че всичко е наред, сър. Нямам нищо общо с това. Аз бях…

Джонсън рязко го прекъсна:

— Никой не ви обвинява.

— Да, сър, разбира се, сър. Само че никак не е хубаво, когато стане убийство в къщата.

— Никой не твърди обратното. Откога сте на служба при господин Лий?

— Повече от година, сър.

— Харесва ли ви тук?

— Да, сър. Много бях доволен. Плащат ми добре. Понякога не ми беше много лесно с господин Лий, но аз съм свикнал да си имам работа с инвалиди.

— Къде сте работили преди?