Читать «Рожби на съзнанието» онлайн - страница 2

Той като че усети неодобрението й. А може би я беше забравил и сега изведнъж забеляза присъствието й. Без да заеме по-прилична стойка върху стола си, той извърна глава към нея.

— Извинявай — изрече. — Забравих, че не съм сам.

Сиванму се изкушаваше да му каже нещо предизвикателно, макар че цял живот се беше държала смирено. Все пак той я бе предизвикал с обидните си думи, когато космическият му кораб изникна като гъба на поляната край реката и той излезе с една-единствена епруветка, съдържаща вируса, който щеше да излекува народа на родната й планета, Път, от генетичното му заболяване. Тогава, преди петнайсет минути, той я погледна в очите и каза:

— Ела с мен и ще влезеш в историята. Ще правиш история.

И въпреки страха си тя склони.

Склони и сега седеше на въртящия се стол и бе принудена да търпи просташкото му държание, да се протяга и прозява като тигър пред нея. Това ли беше животното на сърцето му, тигърът? Сиванму бе чела „Хегемона“. Вярваше, че у онзи велик мъж е живял тигър. Но този? Това момче? По-голям от Сиванму, но тя не беше чак толкова малка, за да не познае незрелия характер, когато го види. Той щял да промени хода на историята! Да почисти Конгреса от корупцията. Да спре Лузитанската флотилия. Да направи всички колониални планети равноправни членове на Стоте свята. Това момче, което се протягаше като див котарак.

— Май не ме одобряваш — каза той.

Звучеше раздразнен и развеселен едновременно. А може би тя просто не разбираше добре жестовете му. Наистина трудна работа бе да четеш по изражението на човек с кръгли очи. Както лицето, така и гласът му говореха с потайни изразни средства, които тя не разбираше.

— Трябва да проумееш — продължи той. — Аз не съм аз. Сиванму говореше световния човешки език достатъчно добре, за да схване мисълта му.

— Не си ли добре?

Още докато изричаше тези думи обаче, тя Осъзна, че той не е имал предвид преносното значение на израза.

— Аз не съм аз — повтори той. — Аз всъщност не съм Питър Уигин.

— Надявам се — отбеляза Сиванму. — Четох за погребението му в училище.

— Все пак приличам на него, нали?

Той извика една холограма във въздуха над компютъра. Образът се обърна към Сиванму; Питър седна изправен и зае същата стойка.

— Има известна прилика — призна тя.

— Разбира се, аз съм по-млад. Защото Ендър не ме беше виждал, след като напусна Земята, когато беше… на колко, пет години? Противен дребосък, във всеки случай. Аз бях още юноша. Такъв си ме спомни, когато ме създаде от въздуха.

— Не от въздуха — поправи го тя. — От нищото.

— Е, не може да се каже, че е от нищото. Както и да е, създаде ме. — Той изкриви устни. — Мога да викам духове от дълбините на небитието.

Тези думи явно имаха някакво значение за него, но на нея нищо не й говореха. На Път тя трябваше да работи като слугиня, затова не беше получила почти никакво образование. По-късно, в дома на Хан Фейдзъ, умствените й способности бяха забелязани за пръв път от бившата й господарка, Хан Цинджао, а сетне и от самия господар. И от двамата бе получила някакво образование, но доста стихийно. Учеха я повече технически неща, а литературата, с която се запозна, бе главно от Средното царство или от самия Път. Можеше да рецитира безброй стихотворения от великата поетеса Ли Цинджао, защото бившата й господарка бе кръстена на нея. Нямаше представа обаче какво цитира той сега.