Читать «Рожби на съзнанието» онлайн - страница 177

— Когато аюите ни се срещнат, ние не разговаряме. Ние някак… танцуваме. Не е като с Човек и Царицата на кошера.

— Той не носи ли още оня кристал в ухото си? — попита Миро и докосна своя.

— Ама какво можем да сторим? Той е на часове от космическия си кораб…

— Джейн — прекъсна я Миро. — Опитай.

* * *

Питър изглеждаше потресен. Сиванму докосна ръката му, притисна се до него.

— Какво има?

— Мислех, че сме успели — каза той. — Когато Конгресът гласува забраната за използване на „Докторчето“.

— Какво имаш предвид? — попита Сиванму, макар вече да се досещаше.

— Изстреляли са го. Лузитанската флотилия не се е подчинила на заповедта. Кой би помислил? До взрива има по-малко от час.

Очите на Сиванму се наляха със сълзи, но тя примигна и ги пропъди.

— Поне пекениносите и цариците на кошери ще оцелеят.

— Но не и мрежата от дървета-майки — каза Питър. — Мигновените полети ще станат невъзможни, докато Джейн не открие друг начин да запазва спомените си. Дърветата-братя са прекалено глупави, дърветата-бащи — твърде егоистични, за да й отстъпят от паметта си; биха го направили, но не могат. Допускаш ли, че Джейн не е обмислила всички възможности? Край с мигновените пътувания.

— Значи това ще е нашият дом.

— Не, няма.

— Намираме се на часове от космическия кораб, Питър. Никога няма да стигнем до него преди експлозията.

— Какво е този кораб? Кабинка с лампа и херметична врата. Ние нямаме нужда от такава кабинка. Аз няма да остана тук, Сиванму.

— Връщаш се на Лузитания? Сега?

— Ако Джейн ме прехвърли. А ако не успее, тялото ми ще се върне, откъдето е дошло. В Отвъдното.

— Идвам с теб.

— Аз съм живял три хиляди години. Не си ги спомням много добре, но ти заслужаваш нещо повече от едно просто изчезване от вселената, ако Джейн не се справи.

— Идвам с теб, така че мълчи. Нямаме никакво време за губене.

— Аз дори не знам какво ще правя там.

— Напротив, знаеш.

— О? И какво е то?

— Нямам представа.

— Е, не е ли това истински проблем? Каква полза от този план, като никой не го знае?

— Искам да кажа, че ти си все същият. Имаш същата воля, на същото инатливо, находчиво момче, преминало през всички изпитания на Военното училище. Момчето, което не е позволило на хулиганите да го смажат — независимо от средствата. Гол, без друго оръжие освен сапуна по тялото си, така се е преборил Ендър с Бонзо Мадрид в банята на Военното училище.

— Явно добре си ме проучила.

— Питър. Аз не очаквам да бъдеш Ендър, да имаш неговия характер, неговите спомени, неговата подготовка. Ти обаче си този, който не може да бъде победен. Ти си този, който ще открие как да унищожи врага.

Питър поклати глава:

— Аз не съм той, наистина.

— Когато се срещнахме за пръв път, ти каза, че не си ти. Е, сега си. Цял, един човек, едно тяло. Сега нищо не ти липсва. Нищо не ти е откраднато, нищо не си изгубил. Разбираш ли? Ендър е изживял живота си под сянката на ксеноцида. Сега ти имаш възможност да бъдеш точно обратното. Да живееш по коренно различен начин. Да си този, който ще го предотврати.

Питър затвори очи.

— Джейн — произнесе след малко. — Можеш ли да ни пренесеш без кораб? — Заслуша се за момент. — Тя казва, че основният проблем е дали ние сме в състояние да се задържим цели. Тя премества кораба заедно с аюите ни — нашите собствени тела се поддържат цели от нас, не от нея.