Читать «Рожби на съзнанието» онлайн - страница 170

— О, Ясухиро сан! — възкликна операторката на ансибала. — О, Ясухиро сан…

„О, Ясухиро сан!“, помисли си Ясухиро. Предполагал ли бе Аймана до какво ще доведе посещението му? Колко лесно можеше да се стигне до съвсем различен изход. Сега той щеше да е сред мъжете от Хоншу. Каквато и да бъде ролята му, той щеше да с сред старейшините на рода Цуцуми. Не можеше да има по-благоприятен изход. Кой можеше да предполага?

Преди още да стане от стола си, представителите на рода Цуцуми вече разговаряха с всички конгресмени японци и много, които бяха с друг произход, но все пак следваха несесарианското течение. И с увеличаването на броя на политиците, подкрепящи каузата им, ставаше все по-ясно колко слаба е поддръжката за Лузитанската флотилия. Все пак спирането й нямаше да излезе чак толкова скъпо.

* * *

Дежурният пекенинос, който следеше сателитите, на орбита около Лузитания, чу алармата и отначало не разбра какво става. Доколкото знаеше, този сигнал никога не се беше включвал. Първо предположи, че е бил засечен някакъв опасен циклон. Нищо подобно обаче нямаше.

Алармата бе задействана от телескопите с голям обхват. На екрана се бяха появили десетки въоръжени кораби, движещи се с висока, но не близка до светлинната скорост, при курс, който щеше да им позволи да хвърлят „Докторчето“ до час.

Дежурният предаде тревожната вест на колегите си, кметът на Милагре бе уведомен веднага, новината се разпространи светкавично. Всеки, който не се евакуира до час, ще загине, говореше се навред, и за броени минути около корабите се събраха стотици човешки семейства, чакащи с тревога да бъдат превозени. Интересно, че кандидатите за полети в последната минута бяха само човеци. Изправени пред унищожението на собствените им гори с дървета-бащи, майки и братя, пекениносите не изпитваха нужда да спасят собствените си животи. Кои щяха да бъдат те без гора? По-добре да загинат сред обичаните си братя и сестри, отколкото да се скитат из чужди гори.

Колкото до Царицата на кошера, тя вече бе изпратила последните си дъщери и не изпитваше особено желание да се спасява. Тя бе последната от цариците на кошери, живели преди унищожението на родната им планета от Ендър. Чувстваше, че и тя трябва да приеме подобна смърт, макар и три хиляди години по-късно. Освен това, казваше си тя, как щеше да живее, когато най-добрият й приятел, Човек, бе пуснал корени на Лузитания и не можеше да отпътува? Това не беше царствена мисъл, но все пак никоя царица на кошер досега не бе имала приятели. Това бе нещо ново в техния свят — да говориш с някого, който не си ти. Щеше да й бъде твърде мъчно да живее без Човек. И след като оцеляването й вече не беше ключово за запазването па вида, тя смяташе да предприеме тази велика, смела, трагична, романтична и най-проста стъпка: да остане. Доста харесваше идеята да постъпи благородно в човешкия смисъл; и тона, за нейна собствена изненада, показваше, че близкото съжителство с човеци и пекениноси я е променило доста. Те оказваха влиянието си върху нея по неподозирани начини. В цялата историята на народа й нямаше царица на кошер като нея.