Читать «Рожби на съзнанието» онлайн - страница 11

И въпреки това той трябва да живее, сякаш е свободен. Трябва да се бори за свободата, въпреки че тази борба е признак на робството. Една част от него копнее да получи истинската си същност. Не, не своята същност. Някаква същност.

Каква е тогава моята роля във всичко това? Чудо ли очакват от мен, да му дам някаква аюа? Това не е в моята власт.

И въпреки това аз имам някаква власт.“

Трябваше да има някаква власт, иначе защо ще говори Питър толкова открито с нея? Въпреки че бяха двама непознати, той веднага бе излял сърцето си пред нея. Защо? Защото беше посветена в тайните му, да, по и заради още нещо.

А, разбира се. Можеше да говори свободно с нея, защото тя не познаваше Андрю Уигин. Може би Питър бе само частичка от същността на Ендър, всичко, от което Ендър се страхуваше и мразеше у себе си. Тя обаче никога нямаше да може да ги сравнява. Каквото и да беше Питър, каквото и да го управляваше, тя бе неговата довереничка.

А това отново я правеше нечия слугиня. Тя беше довереничка и на Цинджао.

Сиванму потрепери, опита се да отпъди мрачното чувство на състрадание.

„Не — каза си. — Не е същото. Защото този млад мъж, който обикаля безцелно сред полските цветя, няма никаква власт над мен, само споделя болката и надеждите си. Каквото и да му дам, ще му го дам по свое желание.“

Тя затвори очи и се облегна на вратата.

„Да, ще му го дам по собствена воля, но какво ще е то? Ами да, точно това, което иска той — приятелство, вярност, помощ във всичките му начинания. За да се съединя с него. И защо вече планирам да направя всичко това? Защото, колкото и да се съмнява в себе си, той има власт да печели хората за каузата си.“

Тя отвори очи и тръгна през високата до кръста трева към него. Той я забеляза и я изчака безмълвно да се приближи. Около нея бръмчаха пчели, пеперуди криволичеха като пияни из въздуха, избягваха я като по чудо в привидно некоординирания си полет. Тя хвана една пчела в шепата си, но преди насекомото да я ужили, го хвърли в лицето на Питър.

Той се стресна, размаха уплашено ръце срещу ядосаната пчела, приклекна, накрая отстъпи няколко крачки, преди тя да го загуби и да отлети със сърдито бръмчене сред цветята. Той се изправи гневно пред Сиванму.

— Защо го направи?!

Тя се засмя — не можеше да се сдържи. Толкова смешно й изглеждаше.

— Е, добре, смей се. Виждам, че съм попаднал в „чудесна“ компания.

— Сърди се, като искаш, не ме е грижа. Само едно ще ти кажа. Мислиш ли, че някъде на Лузитания аюата на Ендър си е помислила: „О, пчела!“, и че тя те накара да подскачаш като палячо?

Той завъртя очи:

— О, голяма умница се извъди. Добре, Царствена майко от Запада, ти току-що реши всичките ми проблеми! Сега виждам, че винаги съм бил истинско момче. И тези рубинени обувки, о, те могат да ме заведат обратно в Канзас.

— Какво е Канзас? — попита тя и погледна обувките му; не бяха червени.

— Просто още един от спомените, които Ендър толкова любезно ми завеща.