Читать «Омайване» онлайн - страница 96

Направиха си бивак до едно поточе встрани от пътя. Дърветата цъфтяха с пълна сила и изпълваха въздуха с аромат. Когато се стъмни, около потока започнаха да се издигат светулки.

— Иска ми се да те виждах по-добре — измърмори Фаун, докато лежаха на одеялата. Не се бяха завили — беше горещо.

Даг се надигна на лакът и се усмихна в тъмното.

— Дай ми една минута и може би ще измисля нещо.

— Само не слагай още дърва в огъня. И така е твърде горещо.

— Няма. Изчакай и ще видиш. Даже по-добре затвори очи.

Той разтвори усета си и не откри наблизо никакви заплахи. Наоколо имаше само обичайни животинки: мишки, зайци, няколко прилепа и една сова. Съсредоточи се, за да улови най-малките късчета живот. Просто леко убеждаване. Така. Дървото започна да се изпълва с посетители. Лицето на Фаун леко се освети, сякаш изплуваше от дълбока вода.

— Може ли вече да ги отворя?

— Само секунда… Вече можеш.

Задържа погледа си на лицето й, за да улови изражението й. Очите й се отвориха широко и тя затаи дъх.

Дървото над тях беше изпълнено със стотици, даже хиляди светулки, най-тънките клонки сякаш се огъваха от тежестта им. Десетки светулки пропълзяваха в цветовете и ги превръщаха в бледи фенери.

— О! — възкликна тя. — О…

— Чакай. Мога и друго. — Даг се съсредоточи и привлече част от насекомите в спирала около главата й, като корона от свещи.

— Даг! — засмя се тя и нежно отметна къдрици. — Тикаш ми буболечки в косата!

— Знам, че харесваш буболечките.

— Така е — призна тя. — Поне някои. Но как…? И това ли го научи в горите на Лутлия?

— Не. Научих се в лагера, когато бях на дванадесет. Децата се учат едно от друго, защото възрастните рядко се занимават с тях. По принцип всеки знае как да си хване светулка. Просто като пораснеш забравяш и се занимаваш с други неща. Трябва да призная, че никога не съм събирал повече от шепа.

Тя се усмихваше безпомощно.

— Малко е странно. Но ми харесва. Макар че не съм сигурна за косата! Ох, гъделичкат ми ушите.

— Късметлии. — Той се наведе, издуха няколко от светулките и целуна извивката на ухото й. — Трябва да носиш корона от светлина, като изгряващата луна.

Тя подсмръкна. Погледът й се насочи към светещите цветове над тях, после се върна на лицето му.

— Вече съм изпълнена с щастие, а ти продължаваш да наливаш. Това е почти разхищение. Скоро ще започна да преливам… — В очите й заблестяха сълзи.

Даг я придърпа върху себе си и остави сълзите й да закапят на гърдите му като пролетен дъжд.

— Разлей се върху мен — прошепна й.

Освободи блестящата корона и остави малките същества да се върнат на дървото. След това се любиха бавно, до полунощ, когато заспаха изтощени.

Лъмптън Маркет беше по-малък от Гласфордж, но все пак доста оживен. Намираше се на място, където се сливаха две каменисти реки. Тук се кръстосваха и два пътя и едно време със сигурност бе имало голям град. Повечето сгради бяха построени с древни камъни, изровени от околните гори. Даг забеляза, че в покрайнините има и нови тухлени къщи. Мостовете бяха от дърво, но достатъчно здрави и широки, за да минават големите фургони.