Читать «Омайване» онлайн - страница 95

Измина почти седмица, преди съвестта на Даг да вземе връх. Искаше му се всички проблеми просто да изчезнат. Но една сутрин, когато приключи с бръсненето, видя, че Фаун е качила торбата си на леглото и се мръщи на споделящия нож.

Той я прегърна.

— Май е време — каза тя.

— И аз така мисля. — Даг въздъхна. — От много отдавна не съм си почивал, но Мари ме освободи, за да разреша тази мистерия, а не да се въргалям в този тухлен рай. И без това прислугата ми се мръщи от дни.

— С мен се държат добре.

— Ти се сприятеляваш лесно. — Всъщност всички, от готвачите и камериерките до собственика и жена му, се бяха привързали към Фаун и я смятаха за фермерска героиня. Даг подозираше, че ако тя пожелае да го изхвърлят, ще се озове за секунди на улицата. Хората, които работеха тук, бяха свикнали с патрулните, но му беше ясно, че едва понасят създалата се ситуация, и то само заради добрите си чувства към Фаун. В хотела вече имаше и обикновени клиенти, търговци и лодкари, които гледаха с подозрение странната двойка, особено след като чуеха витаещите слухове.

Даг се чудеше колко ли подозрително ще го гледат в Уест Блу. Фаун постепенно беше приела идеята да се прибере. Отчасти защото изпитваше вина към родителите си и отчасти защото й бе обещал, че няма да я зареже там. Това бе единственото обещание, което го бе накарала да повтори.

Той я целуна по челото и прокара пръсти по зарастващите рани на лявата й буза.

— Синините ти почти изчезнаха. Смятам, че ако те заведа при семейството ти и кажа, че съм твой закрилник, ще е по-убедително, ако не изглеждаш, сякаш си изгубила кръчмарски бой.

Тя се усмихна и целуна ръката му, после прокара пръсти по белезите от злината на врата си.

— Тези не изчезват.

— Не ги чеши.

— Сърбят ме. Ще се оправят ли някога? Другите почти изчезнаха.

— Скоро. Червените резки ще останат още известно време, но накрая ще избледнеят като нормалните белези. След време придобиват сребърен оттенък.

— О, значи онзи белег, който минава зад коляното ти и стига до бедрото, е от злина? — Беше проследила всяка резка по тялото му, като патрулен, който обхожда маршрута си, и го бе разпитала за повечето.

— Само ме докосна. Измъкнах се, а партньорът ми успя да я прободе в следващия миг.

Тя го прегърна през кръста.

— Радвам се, че не те е закачила по високо. — Каза го съвсем сериозно.

— И аз, Искрице!

Към обед вече бяха на пътя.

Яздеха бавно, първо, защото и двамата не изпитваха особена охота да стигнат, и второ, заради влагата, останала от последния дъжд. Конете се тътреха под яркото слънце. Изкараха следобеда в плевнята на фермата, където се бяха видели за пръв път, защото валеше. По някое време заспаха, така че се наложи да останат да пренощуват.

Следващият ден беше ясен, а горещата вълна бе отминала на юг.

На петата вечер от уж двудневното пътуване спряха малко преди Лъмптън Маркет за последно лагеруване. Според Фаун, ако тръгнеха рано, щяха да стигнат до Уест Блу, преди да се стъмни. Даг не знаеше какво ги чака там, но поне бе добил някаква представа от нейните истории с какво ще се сблъска.