Читать «Омайване» онлайн - страница 65

— На твое място бих размислила. Кое предпочиташ да се скъса първо? Каишките или ръката ти?

— Имаш право. Ще накарам да я направят както преди.

— Е, може и по-добре. — Мари остави приставката, вдигна торбичката и я отвори. Лицето й стана тъжно.

— Това беше ножът с дара на Каунео, нали?

Даг кимна.

— Знам колко дълго го пазеше. Дано да си е струвало.

— Всичките са еднакви. — Той си пое дъх и махна на Фаун да седне.

Тя седна с кръстосани крака и придърпа полата под коленете си, гледаше двамата патрулни. Мари имаше златисти очи, също като Даг, макар че се долавяше и леко бронзов оттенък. Зачуди се дали наистина му е леля, или просто се бе пошегувал.

Мари остави торбичката.

— Мислиш ли да го заровиш заедно с останалите кости на чичо й? Или ще го изгорим тук?

— Не съм решил. Мисля засега да го задържа. — Даг си пое тежко дъх, взираше се в другия нож. — Сега стигаме до дългата история.

Мари седна и скръсти ръце, а Даг започна от нощното нападение над бандитския лагер. Разказът му беше сбит, но точен. Някои детайли сякаш бяха по-важни, но Фаун не можеше да разбере по какво ги подбира.

— Вярвам, че глиненият е отвлякъл госпожица Блуфийлд от пътя, защото е била бременна във втория месец. Отвличането от фермата е било по същата причина.

Мари му кимна да продължи.

Даг описа със сух глас нападението на леговището.

— Закъснях. Злината вече бе взела детето.

— Отделно ли? — учуди се Мари.

— Така изглежда.

— Ха… — Мари поклати глава и погледна Фаун. — Извинявай. Съжалявам за загубата ти. Просто това е ново за мен. Знаем, че злините отвличат бременни жени, но те принципно не подбират. Много рядко намираме тела. Не знаех, че злината не взима двете същности едновременно.

— Не мисля, че щеше да ме пази дълго — отвърна Фаун. — Щеше да ми строши врата, докато забия правилния нож в нея.

Мари примигна, погледна ножа със синята дръжка и се обърна към Даг.

— Какво?!

Той подробно й обясни какво е направила Фаун. Говореше, сякаш се опитваше да я оправдае за нещо.

— Ножът не беше зареден. Знаеш за какво го пазех.

Мари кимна.

— Но сега е зареден. Мисля, че със смъртта на дъщерята на Искри… на госпожица Блуфийлд. Обаче не знам дали е извлякъл от злината само това. И дали въобще ще проработи като споделящ нож. Не знам почти нищо. Но — с позволението на госпожица Блуфийлд — бих искал да го разгледаш и ти.

— Даг, и аз не разбирам от изработване на ножове.

— Не, но си по-… Искам да чуя и чуждо мнение.

Мари се обърна към Фаун.

— Може ли?

— Естествено. Аз така или иначе не разбирам нищо.

Жената се наведе и вдигна костения нож. Повъртя го в ръцете си и накрая, както бе направил и Даг, затвори очи и го долепи до устните си. След това го остави и помълча за момент.

— Е, със сигурност е зареден.

— Това и аз го знам.

— И е някак странно чист. Нали й обясни, че ножовете не вземат душите?

— Да, това вече го уточнихме.

— Но различните ножове имат различно усещане. Някакво ехо от донорите. Може би защото всички живеем различно, но накрая умираме еднакво. Не знам. Аз съм патрулен, не съм учен. — Тя потропа с пръст по устните си. — Мисля, че трябва да го занесеш на майстор. Колкото се може по-опитен.