Читать «Омайване» онлайн - страница 66

— Трябва да дойде и госпожица Блуфийлд. По право сега ножът е неин.

— В тази работа не трябва да се набъркват фермери.

Даг се намръщи.

— И какво да направя? Да й го отнема ли?

— Моля ви, обяснете ми! — намеси се Фаун. — Свикнала съм да не ми обръщат внимание, но точно в този случай…

— Покажи й твоите ножове, Мари — каза Даг предизвикателно.

Тя го погледна, после разкопча ризата си и извади двойна кожена торбичка, като тази на Даг, но от по-мека кожа. Извади двата ножа и ги сложи един до друг. Наистина бяха еднакви, само че единият имаше червена дръжка, а другият — кафява.

— Тези са истинска двойка, от костите на един донор — каза тя и погали червения. — Най-малкият ми син. Патрулираше от три години, близо до Спарфорд, и все обичаше рисковите задачи. — Докосна и кафявия. — Този е зареден. Палай, лелята на баща му, дари смъртта си. Беше корава жена и всички я обичахме. Естествено от безопасно разстояние, но мисля, че във всяко семейство има по една такава. — Червеният е незареден и е обвързан за мен. Нося си го непрекъснато.

— И какво би станало — попита сухо Даг, — ако някой се опита да ти ги отнеме?

— Ще развихря целия гняв на леля Палай. — Тя прибра ножовете и кимна към Фаун. — Но мисля, че за нея е по-различно.

— За мен е странно — намръщи се Фаун, загледана в ножа със синята дръжка. — Нямам щастливи спомени, които да уравновесяват тъжните. Но все пак са си мои. Не искам да бъдат похабени.

Мари вдигна ръце в жест на гневен неутралитет.

— Може ли да напусна патрула, за да проуча този въпрос? — попита Даг.

— Знаеш колко сме малко, но след като приключим с Гласфордж, не бих могла да ти откажа. Някога взимал ли си почивка? Въобще? Дори не си боледувал!

Даг помисли за момент.

— Когато умря баща ми. Преди единадесет години.

— Тогава не патрулирах. Ох! Подсети ме, когато приключим тук, стига да не излезе нещо друго.

Той кимна.

— И без това госпожица Блуфийлд не е готова за пътуване. По клепачите и ноктите й можеш да разбереш, че е изгубила много кръв. Поне няма треска обаче. Мари, моля те, можеш ли да я прегледаш? — И се пипна многозначително по корема.

— Да, да, Даг — въздъхна Мари.

Тя се изправи и махна към дисагите в ъгъла.

— Това са ти нещата. Добре, че глупавият ти кон не ги е разпилял из гората. Хайде, махай се.

— Но ти нали… аз… нали няма да я събличаш.

— Това е женска работа — каза тя твърдо.

Той взе багажа и приставката и тръгна към вратата.

— Искрице, ще ти намеря стая.

Фаун му се усмихна благодарно.

— Чудесно — отсече Мари. — Изчезвай.

На Фаун й се искаше да не изглежда толкова нервна от това, че остава сама с Мари. Водачката на патрула беше плашеща, но пък притежаваше прямотата на Даг. Каза й да седи мирно и прокара ръце по нея. След това я прегърна за няколко минути, сложила ръка на корема й. Фаун не можеше да усети дали прави нещо с усета си. Може би така се чувстваха глухите. Когато я пусна, изражението й бе хладно, но не неприветливо.

— Ще се оправиш. Ясно, че си пометнала неестествено, заради което е кървенето, но се изцеряваш достатъчно бързо. Освен това утробата ти не е гореща. В такива случаи треската е по-опасна от кръвоизлива. Ще ти останат някои белези, но това не би трябвало да ти попречи да имаш други деца. Така че в бъдеще внимавай повече, госпожице Блуфийлд.