Читать «Омайване» онлайн - страница 62

Даг го изгледа бавно, с един от онези погледи, които оставят от човек само мазно петно на пода. Изчака достатъчно дълго, за да може онзи да се притесни, и кимна към вратата. Жената побърза да я отвори.

Даг влезе. Ако досега го бяха гледали с уважение, вече бяха направо изумени. Жената погледна Фаун въпросително, но не посмя да не я пусне в стаята.

Вътре имаше две легла с пухени дюшеци, метнати върху сламеници. Едното беше празно, макар че до него имаше екипировка и дисаги. На другото лежеше неизбежният висок млад мъж. Светлокафявата му коса бе разпиляна по възглавницата. Беше завит с чаршаф до кръста, гърдите му бяха стегнати с бинтове. Щом видя кой влиза, болката на лицето му се смени с радост.

— Даг! Успя значи! — Засмя се, след което направи гримаса и изстена. — Ох… Знаех си, че ще успееш!

При това твърдение жената вдигна вежди, но все пак се усмихна.

Даг пристъпи към леглото и заговори весело:

— Знам, че имаш поне шест счупени ребра. Нима е време за речи?

— Само една кратка — отвърна младежът и хвана ръката му. — Благодаря ти.

Даг присви вежди, но не почна да спори. Фаун веднага хареса младежа. Най-сетне някой оценяваше Даг. Соун я погледна някак отнесено и тя му се усмихна от сърце. Младежът примигна и също й се усмихна, но малко объркано.

Даг стисна ръката му и попита по-меко:

— Как си?

— Боли ме само когато се смея.

— Така ли? Не го казвай на никого.

Соун се засмя и отново се закашля.

— Ох! Ама че си проклет, Даг!

— Разбра ли какво имах предвид? Казаха ми, че не можеш да спиш, а аз отвърнах, че обикновено сутрин трябва да те будим с ритници. Пухените дюшеци да не са ти твърде меки? Да донеса няколко камъка, за да е като вкъщи?

Соун попипа превързаните си гърди и този път се въздържа от засмиване.

— Не. Искам само да ми разкажеш. Казват, че вчера открили коня ти, на няколко мили от леговището. Заедно с половината ти екипировка и лъка. Твоят лък. Не предполагах, че ще го зарежеш някъде. Имало двама мъртви глинени, купчина от нещо, за което Мари се кълне, че е злината, и кървава следа, която изчезвала. Какво трябваше да си помислим?

— Надявах се, че някой ще се сети, че съм се подслонил в близката ферма — отвърна Даг тъжно. — Почвам да подозирам, че вече не ме обичате.

— Има и още, нали? — попита проницателно Соун.

— Доста. Но първо е за ушите на Мари. — Даг погледна към Фаун.

Соун очевидно беше съгласен.

— Стига и на мен да разкажеш после.

— Някой ден. — Даг се поколеба, после продължи: — Намериха ли тялото на дървото?

Тримата го изгледаха объркано.

— Явно още не са — измърмори Даг.

— Какво ви казах? Видяхте ли? — извика Соун на останалите, след което се обърна към Даг. — Нека да е тия дни, нали?

— Когато успея. — Даг се обърна към другите двама. — Мари каза ли кога ще се върне?

Те поклатиха глави.

— Тръгна на зазоряване — отвърна жената.

— Соун, искаш ли още нещо? — попита мъжът.

— Получих каквото исках. Почини си.

— Точно това мисля да направя. — Мъжът седна на другото легло, с пъшкане си свали ботушите и вдигна вдървения си крак. — Ух.

Даг кимна за довиждане.