Читать «Омайване» онлайн - страница 59

Тя се откопчи от него и легна на земята.

— Не. А ти? — попита Даг на свой ред.

— Малко. — Фаун се намръщи, но разтри лакътя си, а не корема.

Той се изправи и прокара ръка по косата си. „Глупак. Проклет глупак, внимавай! Можеше да я убиеш“.

— Какво стана?

— Ами… май зърнах нещо в храстите и… — Това беше най-слабото оправдание, което можеше да му хрумне.

Кобилата въобще не беше подплашена. Беше се отместила малко встрани и ги зяпаше с интерес. След като видя, че си стоят неподвижно, наведе глава и започна да пасе.

— Нищо чудно, че си нервен след онзи глинен сутринта — отвърна Фаун любезно. Огледа гората притеснено, след това се подпря на рамото му, изправи се и започна да си изтупва дрехите.

Даг си пое дъх няколко пъти и отиде при кобилата. Наблизо имаше паднало дърво и той реши да го използва за яхането. Ако яздеха по същия начин обаче можеше да се изложи отново, преди да стигнат.

— Честно казано — излъга Даг, — лявата ми ръка започва да се уморява. Мислиш ли, че можеш да яздиш зад мен?

— О! Съжалявам. Беше ми много приятно. Не мислех, че на теб ще ти е неудобно! — извини се тя искрено.

„Нямаш представа колко неудобно“. Той се усмихна, за да я успокои, но се боеше, че изглежда налудничаво.

Покатериха се на коня. Фаун седна странично зад него и двете й ръце се увиха в топла прегръдка около кръста му.

Цялата решимост на Даг се стопи от натрапчивата мисъл: „По-надолу. По-надолу!“

Стисна зъби и смушка с пети невинната кобила да побърза.

Фаун пазеше равновесие и се чудеше дали ще чуе сърцето на Даг, ако опре ухо на гърба му. Тази сутрин мислеше, че се възстановява добре, но глупавото падане й напомни колко е уморена. Даг явно също бе доста уморен, ако се съдеше по дългото му мълчание.

Беше засрамена от това колко малко й оставаше да го целуне, когато паднаха. Вероятно го беше ударила с лакът в корема, но той бе твърде любезен, за да каже нещо. Дори се усмихна и й помогна да стане. Зъбите му бяха здрави и силни, имаше само едно малко отчупено парченце на един от предните. За нейното разнебитено достойнство беше по-добре, че той се смее твърде рядко. Ако й се бе усмихнал, докато лежаха, вместо да я погледне странно, вероятно заради болката, вече щеше да се е посрамила.

Спомни си гадната дума, с която я нарече Съни, когато се скараха за бебето. Само с една подигравка беше отмил всички приказки за любов, нейното любопитство и копнеж. А преди това напираше да я целува и да се забавлява в нивата, наричаше я красавица. Дали беше типично за мъжете да презират жените, които им даваха вниманието, което те уж искаха толкова много? Сигурно беше така, ако се съдеше по някои от обидите, които бе чувала.

Не искаше Даг да я презира и да мисли, че е жалка. Но пък думата „типичен“ хич не се връзваше с него.

Дали… той беше самотен? Или пък късметлия?

Някак нямаше вид на късметлия.

„Ти пък откъде ще знаеш?“ Сърцето й чувстваше, че сякаш го познава по-добре от всеки, когото е срещала. Чувството не подлежеше на проверка. Можеше да е женен, въпреки че твърдеше обратното. Можеше да има деца. Дори големи колкото нея. Кой знае? Не беше казвал. Всъщност той въобще не говореше много.