Читать «Омайване» онлайн - страница 58

Изражението й стана замислено, после започнаха да се появяват наченки на възбуда. Явно й пречеше не само нараняването й. Спомни си нещо, което една жена със смесена кръв му бе казала в Трипойнт: че много фермерски жени така и не научават как да си доставят удоволствие. Беше се засмяла на изражението му. „Стига, Даг. Момчетата непрекъснато се сблъскват с телата си. Докато жените са по-затворени и прибрани. Много съпруги би трябвало да ми благодарят, че съм научила мъжете им на разни неща, макар че биха ме намразили и в червата“. Той също имаше за какво да й благодари и бързо изтри непохватните фермерски момчета от съзнанието си, както и от нейното за известно време.

Това беше преди много време…

— Какви други неща? — попита Фаун.

— Моля?

— Освен ръцете, езика и устата.

— Ами… не… няма значение. — Възбудата му вече нарастваше до степен да му причинява сериозно физическо неудобство. Отгоре на всичко беше на кон. Имаше някои неща, които не трябваше да се правят на кон, дори да е послушен като тази кобила. Не можеше да не се сети за някои от тях, което съвсем не му помогна.

Искрицата не можеше да усети неговата същност. Можеше да стои пред нея и да изгаря от страст, но докато не си свалеше панталоните, нямаше да разбере. А след последните й преживявания беше по-добре да не разбира. Щеше да е лошо да се засмее. Не, щеше да е добре. Лошо щеше да е, ако се уплашеше и отвратеше, ако го вземеше за поредния гадняр като Съни Тъпия или онзи нещастник, когото бе прострелял. Ако станеше твърде неудържимо, можеше да слезе от коня и да отиде в гората с извинението, че му се ходи по нужда. Което щеше да си е вярно. „Стига. Сам си го причиняваш. Страдай мълчаливо. Мисли за нещо друго. Можеш да контролираш тялото си. Тя няма да разбере“.

Фаун въздъхна и се обърна към него.

— Очите ти си сменят цвета според светлината — заяви с нов интерес. — На слънце са яркозлатисти, като монети. На сянка са кафяви, като чай. През нощта са черни, като дълбоки езера. А в момента са съвсем тъмни.

— Аха — отвърна Даг. С всеки дъх усещаше уханието й. Но не можеше да не диша.

Движение в короната на едно дърво привлече вниманието им.

— Виж, червеноопашат ястреб! — извика тя. — Нали е прекрасен! — Вдигна глава и се извъртя, за да проследи полета на птицата. Перата бяха в ярък контраст със синьото небе. Малката й ръка се смъкна надолу, за да намери опора. Точно върху набъбналия член на Даг.

Той се стресна толкова, че падна от коня.

Тя също падна. Точно върху него. Въобще не беше тежка, но пък колко беше стресната! Зениците й бяха станали огромни. Тя се надигна на една ръка и погледът й падна точно на устата му.

„Да! Хайде, целуни ме“. Ръката му потръпна и той я остави с длан върху тревата. Облиза устни. Панталоните и ризата му започваха да се мокрят от земята. Усещаше всяка извивка на тялото й и всеки оттенък на същността й. Липсващи богове, за малко щеше сам да се оплете в същността й…

— Удари ли се? — попита тя.

Той внезапно се ужаси и изобщо забрави за възбудата — та нали падането можеше да й причини нов кръвоизлив. Щеше да му трябва поне час да я върне във фермата, а в нейното състояние можеше и да не издържи.