Читать «Омайване» онлайн - страница 56

Уханието на косата и кожата й, извивката на гърдите й, когато дишаше, търкането на бедрата й в неговите го вълнуваше, но не толкова, колкото светлината и успокояващото чувство на безопасност, което извираше от същността й. Самата тя не бе възбудена, но отвореността й и абсолютното приемане на неговото присъствие го правеха необяснимо щастлив, като човек, който се грее на огън. Тъмночервеният оттенък на нараняването й все още се виждаше, но поне проблясъците на болка бяха намалели съвсем.

Тя не можеше да усети неговата същност и не осъзнаваше проверката. Една Езерняшка жена щеше да вижда в него по същия начин, ако той не се затвореше, не избереше слепотата на уединението. Чувстваше се леко виновен, но продължи да опипва Фаун с вътрешните си сетива, без страх, че ще бъде открит.

Беше по-скоро като гледане на лилии, отколкото душене на вечеря, която не е за него. Нима беше гладувал толкова дълго, че бе забравил вкуса на храната? Така изглеждаше. Но насладата и болката бяха тайни на неговото сърце. Забеляза, че минават през местност, която вече се възстановява от въздействията на злината. Покварата беше безкрайна сивота, без чувства. Дали завръщането на зеления живот болеше? Странна мисъл.

Фаун се размърда и отвори очи. Огледа гората, която тук беше от бук, бряст и червен дъб, а на по-откритите места имаше и дрян. Листата по горните клони искряха от слънчевите лъчи, които се отразяваха във водните капки.

— Как ще откриеш патрула в Гласфордж? — попита го.

— Има един хотел, в който отсядаме и го ползваме за база. Приятно разнообразие след спането на земята. Там е и лазаретът. Сигурен съм, че е имало и други ранени освен моя партньор Соун, когато нападнахме разбойниците. Така че те ще са там. Местните хора поне са ни свикнали.

— Дълго ли ще останеш?

— Не знам. Патрулът на Чато отиваше на юг, отвъд река Грейс, за да търгува с коне, когато се натъкна на тази неприятност. Ние пък проверявахме маршрут на североизток, когато ни повикаха. Зависи най-вече от ранените.

— Хотелът не е на Езерняците, нали? Сигурно си е на хората от Гласфордж?

— Да.

— Каква работа предлагат?

Той повдигна вежди.

— Камериерки, готвачи, конярчета, перачки… много неща.

— Някои от тях ги умея. Може би ще си намеря работа там.

Даг се напрегна.

— Пети разказа ли ти за братовчеда си?

— Братовчед ли?

„Явно не е“.

— Няма значение. Двойката, която го управлява, го притежава от години. Мисля, че е построен на мястото на стара странноприемница, от бащата на мъжа. Мари сигурно знае. Сградата е тухлена, на три етажа. В Гласфордж произвеждат и тухли освен стъкло.

— Виждала съм такива къщи в Лъмптън Маркет. Казваха, че са построени с тухли от Гласфордж. Сигурно не е лесна работа.

Той се понамести под нея.

— Във всички случаи няма да има работа за теб, докато не спре да ти прилошава, щом станеш рязко. Предполагам, че ще ти трябват още няколко дни почивка.

— Сигурно — отвърна тя колебливо. — Само че… нямам много пари.

— Патрулът ми ще се погрижи — заяви Даг твърдо. — Задължени сме ти за злината. — „И за твоята саможертва“.