Читать «Омайване» онлайн - страница 42

Тя колебливо вдигна ръка и докосна лицето му с нещо като възхищение. Топъл пръст проследи влагата по бузата му.

— Защо плачеш?

Можеше да отговори по много начини. „Не плача. Долавям смущенията от твоята същност. Сигурно съм по-уморен, отколкото мислех“. Два от тези отговори дори бяха верни до известна степен. Вместо това каза цялата истина.

— Защото бях забравил за тях. — Отпусна устни на темето й, вдъхна аромата й. — А ти ме накара да си спомня.

— Боли ли?

— Не и в лошия смисъл, Искрице.

Тя се сгуши в него, притисна ухо в гърдите му.

Миризмата на тялото й му напомняше за окосена ливада и пресен хляб и се смесваше с топлината на мекото й тяло. Горната й устна бе влажна от следобедната жега. Започна да си мисли какво ли би било да оближе влагата и да усети вкуса на устата й. Тялото на младата жена изпълваше обятията му. Усети, че слабините му започват да се затоплят.

„Патрулен, ако имаш капчица останал мозък, трябва да я пуснеш. Веднага“. Не му беше нито мястото, нито времето. Нито пък с подходящия партньор. Беше разтворил твърде опасно усета си към нейната същност. Беше готов да седи прегърнат с нея още час, а това щеше да е грешка. Твърде неприятна. Пое си дъх и колебливо махна ръката си от раменете й. Тя простена разочаровано и примигна сънено.

— Става много горещо. По-добре да се погрижа за кучетата. — Ръката й се плъзна по ризата му и се дръпна, когато той се изправи. — Ти си полежи тук. Не ставай…

— Тогава ми донеси кошницата с шивашките пособия. Да зашия откъснатия ръкав на ризата ти, ако вече е изсъхнала. Не съм свикнала само да лежа и да не правя нищо.

— Това не е твоя работа.

— И къщата не е моя. Храната и мебелите също. — Фаун отметна къдриците от очите си.