Читать «Омайване» онлайн - страница 40

— Нима семейството ти е било жестоко с теб?

Фаун го изгледа и се зачуди какво ли си представя. Бой с камшици? Държане на хляб и вода? Заплахата от вечно преуморените й родители и скъпата леля Нати изглеждаше толкова клеветническа, колкото и лъжите на Съни.

— Не! Е, братята ми бяха доста досадни. Когато се сетеха за мен. — Така беше, макар че тази мисъл я накара да се зачуди дали има нещо нередно в нея. Може би наистина имаше.

— Братята понякога са такива — съгласи се той и добави по-предпазливо: — Значи сега можеш да се прибереш? След като вече няма… — щеше да каже „бебе“, но в последния момент го промени, — усложнения.

— Предполагам.

— Чакай. Ти въобще остави ли им някакво писмо, или направо изчезна?

— Общо взето изчезнах. Не съм им писала, но ще видят, че съм взела разни неща, стига да се огледат.

— Няма ли да се притеснят? Може да решат, че си ранена. Или мъртва. Че някой те е отвлякъл. И кой знае още какво. Няма ли Съни да признае и да им помогне в търсенето?

Фаун колебливо сбърчи нос.

— Едва ли. — Не и Съни. Но сега, когато бебето го нямаше, започваше да изпитва вина за бъркотията, която бе оставила в Уест Блу.

— Искрице, сигурно те търсят. Аз със сигурност щях да те търся, ако бях твой… — Пропусна последната дума, каквато и да беше тя. Сякаш я преглътна набързо, без да е сигурен за вкуса.

— Не знам — отвърна Фаун неспокойно. — Може би ако сега се върна, Съни Тъпия ще реши, че съм го мамила. За да му докопам фермата.

— Пука ли ти какво мисли? В сравнение с тревогите на семейството ти?

Тя се изгърби.

— Преди ми пукаше. Тогава ми се струваше… очарователен. Красив… — Всъщност лицето на Съни беше твърде обло, а погледът мътен. — Беше висок… — Не толкова. Някъде колкото братята й, но щеше да стига до брадичката на Даг. — Имаше хубав кон. — Поне така й се струваше, преди да види дългокраките жребци на патрула. Съни се перчеше с коня си, сякаш беше някакъв звяр, невероятно труден за обяздване. Патрулните яздеха с такава грациозност, че въобще не ти правеха впечатление. — Странно. Колкото по се отдалечавам от него, толкова повече ми се струва, че някак се смалява.

Даг се усмихна кротко.

— Не се смалява. Просто ти порастваш, Искрице. Виждал съм го при новобранците. Те порастват бързо. Особено в напечени ситуации, когато алтернативата е да загинат. Но трябва време да привикнеш, както когато пораснеш с петнадесет сантиметра за една година и всичко ти омалява.

Явно примерът беше от собственото му минало.

— Точно това исках. Да порасна, да съм истинска, значима.

— Успя. Горе-долу.

— Да — прошепна тя и най-накрая бентът се отприщи. — Само че боли.

— Да — отвърна той простичко, прегърна я и я притисна към себе си, защото въпреки че откакто се бяха срещнали, не бе проронила и сълза, сега ридаеше.

Докато тя се притискаше в гърдите му и плачеше, Даг гледаше главата й. Дори сега се опитваше да сподави риданията си и подсмърчаше. Беше убеден, че Фаун трябва да се освободи от напрежението. Ако трябваше да го изрази с думи, щеше да каже, че пукнатините в нейната същност стават все по-светли, колкото по си отива мъката й, но тя едва ли щеше да го разбере. Мъка и гняв. Духът й сякаш беше наранен още преди злината да унищожи детето.