Читать «Омайване» онлайн - страница 17

— Дръж юздите. Още не слизай.

Тя са премести напред и се огледа ококорено.

— Ами ти?

— Ще разгледам наоколо.

Провери къщата, сграда на два етажа с множество пристройки. Всичко по-ценно беше отмъкнато, а едрите предмети като легла и шкафове бяха разбутани. Стъклените прозорци бяха изпочупени. Даг знаеше колко спестявания са отишли за тези подобрения, да се опаковат в слама и да бъдат докарани по тесните коловози от Гласфордж. Храната от кухненския килер беше разграбена.

В плевнята нямаше животни, но житото сякаш беше непокътнато. Откри телата на три разкъсани кучета, захвърлени върху купчина тор. Погледна димящите останки на пристройката и реши, че по-късно трябва да провери пепелищата за кости. След това се върна до коня.

Фаун тревожно оглеждаше притеснителната обстановка. Даг прокара ръка през косата си.

— Това място е разграбено от бандити или нещо друго преди около три дни. Няма тела.

— Това е добре, нали? — Тъмните й очи гледаха несигурно. Вероятно се дължеше на изтощението.

— Може би. Но ако хората са избягали или прогонени, все щеше да се чуе в Гласфордж. А до вчера вечерта патрулът ми не беше чул подобно нещо.

— Тогава къде са отишли?

— Боя се, че са похитени. Злината явно се разраства бързо, щом се опитва да зароби фермери.

— За какво са й роби?

— Сигурно и тя не знае още. Това им е някакъв инстинкт. Но скоро ще разбере. Нямам много време. — Започваше да се замайва от умора. Дали нямаше да допусне някоя грешка? — Бих дал всичко за два часа сън. Но трябва да се върна при следата, докато е все още светло. Мисля… — Гласът му се забави. — Мисля, че това място е относително безопасно. Ударили са го веднъж, взели са всичко ценно, едва ли ще се върнат скоро. Смятам да те оставя тук. Ако някой дойде, можеш да кажеш… не. Първо се скрий и се увери, че са наши хора. След това кажи, че Даг има съобщение за патрула си: леговището на злината е на североизток, а не на юг. Ако се появи патрул, ще успееш ли да им покажеш къде са следите? И къде е тялото на онова момче — разбойника.

Тя се обърна към гористите хълмове.

— Не съм сигурна, че ще успея да намеря обратния път.

— Има по-лесен начин. Тези коловози излизат на главния път след около четири мили. Завиваш наляво и след три мили стигаш до мястото, където те отвлече глиненият.

— А — рече тя енергично, — така се ориентирам.

— Браво.

В нея нямаше страх. Можеше да промени това. Но дали искаше тя да е ужасена и да трепери? Вече се смъкваше от коня и изглеждаше доволна, че има задача, която е по силите й.

— Какво им е толкова страшното на глинените? — попита го тя, докато се мяташе на седлото.

Даг се поколеба известно време.

— Ще те изядат — каза накрая. „След като приключат с всичко останало“.

— О!

Вече беше впечатлена. И още по-важно, вярваше му. Е, това не беше лъжа. Сега поне щеше да е по-предпазлива. Намести се на стремената, мъчеше се да не мисли за контраста между твърдото седло и меките пухени дюшеци. Беше зърнал един такъв в къщата, но избягваше да си фантазира как се просва в него. Дръпна юздите на коня.