Читать «Короната на мравките» онлайн - страница 6

Чудех се дали няма някаква телепатична дарба. Сигурно.

И последният тип нейни реакции на мои хрумвания бе колебливо свиване на раменете. В този миг просто все едно я чувах да казва: „Ами щом толкова ти се иска… забавлявай се, скъпи!“

Нерядко се чувствах засегнат от това.

Но колкото и да й се сърдех, нощем тя ме караше да забравя всички огорчения.

* * *

Имахме още седем Майки, голям отряд воини и една малка орда работници от двата пола, които всъщност бяха безполови и само едва загатваха за мъже или жени. Децата растяха бързо, събирачите се осмеляваха да отиват доста надалеч и носеха множество полезни неща, например огромни кристали захар и сол. Понеже всичко мъкнеха на ръце, аз след малко повече настояване — и желанието им да ми угодят, за разлика от Кралицата, на която те просто безропотно се подчиняваха — им създадох навика да носят на гърбовете си здрави плетени кошове и никъде да не стъпват без няколко десетки лакътя намотано въже. Въжетата ги плетяха от косите си жените-работнички.

Един ден пред потока, в който се къпехме, дойдоха десетина души в зряла възраст, които паднаха пред нас по очи като мохамедани за молитва и само енергичното изсвирване с уста на Кралицата възпря охраната ни да ги прониже с копията.

Това бяха Майстори. Навярно бяха останали бездомни и си търсеха подслон. Кралицата им позволи да се заселят при нас. Те изработваха железни мечове. За модел им послужи оръжието на Кралицата и след ден те й поднесоха дванайсет пробни екземпляра. Тя се намръщи на онези, които не отговаряха точно на формата на меча й, от което неколцина Майстори се свиха от страх, но като цяло прие благосклонно работата им. Аз тръгнах с тях в отделената им за работилница землянка и видях огнища, в които нагорещяваха желязото и наблюдавах как го коват. Не можех да разбера откъде вземат суровина, но съзрях в ъгъла купчина метал на усукани ленти. После често рисувах във въображението си огромна купчина докоснати от ръжда великански стружки и пълзящи по тази купчина мравки, които придирчиво оглеждат всеки къс желязо, преди да го приберат…

Посещението ми в ковачницата, заедно с един друг факт, ме подтикнаха към нова идея. Напоследък някои ловци и събирачи не се прибираха по здрач, някои дори не се връщаха на следващия ден. Или някой ги убиваше, или те се губеха. За да предотвратя първото, аз ги пращах на групи и под прикритие на двама-трима безполови мъжеподобни бойци. Дори да се изгубеха, те имаха шанс да оживеят, понеже бях забелязал, че безполовите не могат да смилат храната самостоятелно. Те я дъвчеха дълго, а после я даваха на някой от сестрите и братята си и чак последните я поглъщаха и се насищаха. Така че загубилите се работници и войници просто загиваха от глад, а на всичко отгоре те не издържаха дори еднодневни пости. Вероятно грамадната им сила и пъргавина — особено на воините — се дължеше на някакъв бесен метаболизъм и те гинеха без храна много бързо.