Читать «Короната на мравките» онлайн - страница 7

Но скоро се оказа, че отрядите събирачи и ловци не се губят. Забелязах, че винаги правят засечки по дърветата или трупат камъчета, като по този начин си създават достатъчно ориентири. Оставаше най-лошото — някой убиваше народа ми. При това нямаше определена посока, от която моите хора да не се връщат, което би ми дало основание да поведа натам наказателна експедиция и да прогоня разбойниците или другите племена, които вземаха жертви от моя народ. Но дори да имах съвсем определен враг, не можех да предприема поход, без да се въоръжа добре.

Една нощ, когато Кралицата заспа след горещите, нежните, дивите и каквито други съществуват милувки и начини да се прави любов, аз, преодолявайки сладката умора, се настаних до мъждукащото огнище и начертах няколко модела хладно оръжие и проект за арбалет. Вдъхнових се дотам, че нахвърлях план за екипиране на бойците и работниците с железни шлемове и леки ризници, хрумнаха ми още неща…

На сутринта Кралицата разгледа брезовата кора с навярно неразбираемите за нея заврънкулки и сви рамене едва ли не снизходително. Целунах я по бузата — тя едновременно почти се усмихна (винаги се усмихваше „почти“, тоест само понечваше да го направи. Ах, колко им липсваше на тези устни една истинска усмивка!) и трепна ядосано, все едно ме скастри: „Не сега! Вече е ден, имам други грижи!“. Но аз не се засегнах, а отидох право при Майсторите.

Те ме разочароваха, защото не знаеха да четат чертежи. Признавам си, напсувах ги. Поне тях можех, не ми бяха никакви. Сетне си плюх на ръцете и тръгнах да им показвам какво имам предвид. До мръкване се измъчих като дявол на литургия и добре че те ми помагаха. Макар и да не разбираха какво правя, се подчиняваха — нали бях Крал. През отворите на странични коридори в работилницата надникна сигурно цялото племе да ме види. Радваха ми се и ми се чудеха.

Но не се смееха. Просто не го можеха. Но очите им — имаха Нейните очи и моята мека светлокестенява коса — блестяха почти весело.

Плодът на усилията ми беше нов модел меч, образец на секира, предназначена както за сечиво, така и за оръжие: от нея можеше да излезе и добра алебарда, и — моята гордост — арбалет.

Арбалетът биеше неточно и далеч по-слабо, отколкото очаквах, но все пак успя да забие от петнайсет крачки дебелата стрела в твърдите корени на дървото така, че мъчно я извадиха оттам. Сетне демонстрирах възможностите и на другите нововъведения. С тъпото на брадвата заковах клинци в корените и окачих на тях част от примитивните инструменти на Майсторите. После отсякох парче кора. Майсторите веднага закимаха и лицата им светнаха. После изпробвах новия меч. Всъщност това беше сабя с право острие, като част от тъпата страна имаше зъбци, три от тях до върха бяха най-издадени. Така от сабята ставаше трион, а зъбците ги исках, понеже бях мярнал веднъж едни доста набити чужденци, които имаха много дебела бронекожа. Може би не представляваха опасност, но не бе никак невероятно да срещнем подобни противници. Затова острието бе и по-тежко, макар че беше дълго малко под два лакътя. Предвиждах то да стане задължително за всеки работник извън Землянките — не пречеше, а и бе многофункционално, особено с разширената си горна част, която ставаше и за копане. Показах всичките замислени и вложени от мен в този инструмент възможности не само пред Майсторите, но и пред стълпилите се работници и войници. Те ме гледаха с недоумение. И тогава дойде Кралицата.