Читать «Короната на мравките» онлайн - страница 5

Не успях да се опомня, а вече имах помощници в лова, в копаенето на нови и нови галерии за живеене, за складове и гъбарници, за ясли и работилници. Старите ни „дрехи“ от шума, които се износваха като вестникарска хартия, се смениха с изтъкани от дървесни нишки наметала, по-добри и здрави станаха сандалите. Вече не ходехме да се къпем, примирайки от страх, а под силна охрана от бронекожи воини, които обучих да боравят с къси копия с кокалени остриета. Под тяхната защита се миеше цялото ни племе — сутрин призори и вечер с последните слънчеви лъчи. Само петте Майки не излизаха от землянките, на тях им носеха вода в издялани от дърво корита. Бяха станали като слоници, но незнайно защо не погрозняха от рубенсовите си форми — в тях имаше нещо много величествено и съразмерно… а може би просто не можех да ги видя отблъскващи — нали ми бяха дъщери…

Първите си внуци акуширах пак аз и тогава в мен още по-силно трепна усещането за извършващото се тайнство — появата на нов живот. Но сетне множеството новородени притъпи тази вълшебна тръпка и аз почти равнодушно дочувах тихите проплаквания на новите си потомци или зървах как отнасят повитите в шума починали деца.

Дните ми бяха заети да уча моите поданици на неща, които те не можеха. А те можеха учудващо много. Вродените им умения ме смайваха, но все пак те вършеха всичко механично и сляпо, инстинктивно. Стремях се да ги направя по-гъвкави и да разнообразя талантите им. Едното бяха копията.

А не на последно място бе речта.

Те свикнаха да говорят. Най-интелигентните дори успяваха да съчетаят до три думи в изречение, но повечето се задоволяваха да изговарят по една дума, а всичко останало да бележат с поглед, жест или мимика — също както Кралицата. Но тя не говореше никак.

Навярно затова мен ме нарекоха Кралят-с-Думите.

Нощите ми също бяха пълни. Пълни с любовта й. Когато денем тя минаваше покрай трудещите се без умора хора, те се изопваха, през тях прелиташе някакво въодушевление, но тя никога не проявяваше топлина или майчинска загриженост. Аз напротив, милвах момичетата и жените, потупвах по рамото момчетата и мъжете. И те реагираха на появата ми по-различно — съживяваха се, лицата им омекваха, очите се стопляха. Кралицата пък им действаше просто мобилизиращо.

Но тази нейна студенина, сдържаност и може би равнодушие към отделните индивиди се стопяваше и изчезваше, когато нощем я вземах в прегръдките си. Дори тихо ми шепнеше нещо в ухото, но не бяха думи, а просто гукания и други нечленоразделни звуци, които се лееха и ромоляха мило и ласкаво. Аз така и не чувах гласа й, освен когато простенваше от удоволствие, а шепотът… шепотът като че ли е еднакъв у всички хора. По много часове се любехме, а когато капвах, й разказвах своите идеи за бъдещето, споделях планове, питах я за мнение… Тя ми отговаряше, но с жестове и то толкова красноречиви, че сякаш понякога ги чувах като произнесени слова. Ала тя реагираше предимно по три начина — потъркваше буза в гърдите ми или започваше да ме целува, ако беше съгласна (но само нощем! През деня тя не беше склонна към очевидни прояви на нежност), а в знак на съгласие енергично тръсваше рамене или чертаеше с длан категорична водоравна линия. Последното често го използваше и на дневна светлина. Съпровождаше жестовете си с толкова изразителни погледи, че винаги се досещах кое точно не й допада и срещу какво възразява. С редовите членове на племето тя също използваше мимика и ръце, но сякаш и по някакъв начин им внушаваше своите мисли, защото виждах как подир съвсем простичко посочване и свиване на вежди, от някой разнообразен куп намерени от Събирачите предмети й донасяха не само точно който й трябваше, но и във вида, който тя беше поискала.