Читать «Короната на мравките» онлайн - страница 3

Поех оръжието. Дори се осмелих да докосна ръката й, да погаля с пръст китката, от което погледът й съвсем малко се стопли, но може би така ми се стори. Поех дъх и се извърнах към противника си.

Не бе помръднал. Чакаше ме — равнодушен и самоуверен. И моята сигурност тутакси се изпари, превърна се в дълбоко отчаяние, че след по-малко от минута ще съм мъртъв, а той… и Тя…

Отчаянието ме тласна напред, не храбростта. По това как се раздвижи съперникът ми разбрах, че нямам никакъв шанс. Той беше боец, а аз никога не бях тренирал нищо друго освен баскетбол, и то без да си давам зор. Стойката, която зае противникът ми, говореше, че тялото му е толкова свикнало да се бие, че хладнокръвният разум не взема участие.

Той бе воин, а аз — поредната му глупава жертва.

Прииска ми се пак да погледна Кралицата, раменете й, тънката снага, глезените, устните, очите… Но ме спряха срам и страх и аз тръгнах в атака с главата напред, сякаш скачах от балкона на деветия етаж…

Той щеше да посрещне смешния ми удар, да го отбие небрежно и да ме остави сам да се нанижа на черното острие — и това щеше да е логичен и естествен завършек на схватката.

Спаси ме тъкмо моята неловкост и неумение да се дуелирам с хладно оръжие.

Втурнах се напред, замахнах насреща… и омекналата ми ръка изпусна дръжката на меча — копие на оръжието на моя противник. Спрях като пред ръб на пропаст, но острието продължи право напред.

Беше чиста случайност, че мечът ми се заби право в слънчевия му сплит, където вроговените плочи на неговата бронекожа оставяха малка пролука, която ставаше по-тясна или по-широка в такт с дишането му. Острието влезе невероятно леко и ми се стори, че чувам как удари с върха си гръбнака. И спря, до половината потънало в плътта на страховития воин. Кожата му стана мраморна, погледът посивя и угасна, тънка струйка кръв се плъзна по плочките на корема и от ъгълчето на отворилите се като че ли за стон устни. И моят враг рухна без звук по гръб.

Стоях и гледах глупаво, не можех да повярвам, че съм победил. Сетне се разтреперих.

Но Кралицата знаеше какво да прави.

Тя се приближи до моя враг, изтръгна меча от трупа му и подложи длани под бликналото червено фонтанче. А после ме погледна и протегна напред шепи.

Пий, казаха очите й. Те блестяха. Устните й се притвориха като за целувка.

Не успях да се отвратя. Напротив. Коленичих, но не отпих веднага. Първо я помилвах по бузата. Тя наклони глава и за миг притисна дланта ми към топлото си рамо. А после настойчиво поднесе шепи към устните ми и пак ме погледна заповедно, но и по-меко, почти като молба.

И тогава разбрах, че съм готов да направя всичко за нея, а тя навярно — не, но това нямаше значение, с радост щях да изпълнявам нейните желания, без да искам в замяна нищо повече от това, което тя сама ще ми даде. И аз пих от кръвта на врага си.

А после Кралицата ме поведе в пещерите под корените на дървото великан и там, върху белезникав мъх разбрах, че досега не съм имал представа как се прави любов.

Така станах Кралят.

III

Кралицата роди след около седмица. През цялото това време аз тичах да й търся храна. Берях плодове, намирах къпини колкото портокали, мъкнех гъби с големината на плажен чадър, но особено силно тя се нуждаеше от месо и затова от колана си направих прашка и след два дни се научих в кой точно момент да отпусна единия му край, така че камъкът да не ми разбие главата. Налучках и правилния начин на въртене, за да увелича началната скорост на снарядите. Скоро станах професионалист по изтребване на летящи твари — гугутки, гълъби, понякога дори и прилепи. И храната пак не стигаше. Тялото на мъртвия ми съперник бе оглозгано до последната кост. Най-странното бе, че месото му приличаше на пушено пиле и на вкус, и на вид. Накрая Кралицата употреби и костите, като издялка от тях ножчета, игли и стъргала, а аз й направих доста добър гребен. За себе си измайсторих сполучлив харпун, с който ловях риба в близкия поток. Почти всяка вечер се къпехме в него, но винаги предпазливо и с озъртане. Често моята спътница и любима изведнъж се сепваше, грабваше ме за ръката и хуквахме да се скрием в бърлогата си вътре под корените, а аз даже не успявах да забележа явната заплаха. Най-страшното в този бяг за мен беше притеснението, което изпитвах при вида на грамадния й лъскав корем, който се люлееше бясно, докато тичахме…