Читать «Престолонаследникът» онлайн - страница 34

Укоряваше се, че изобщо мисли за нея, но как да забрави страстта и силата, които го преизпълниха, когато най сетне я взе в обятията си? Как да не обръща внимание на копнежа и желанието, които избухнаха в него, когато устните им се сляха? Не можеше да я прогони от ума си при положение, че бяха изминали месеци, а усещането за косата и между пръстите му още бе живо и истинско.

Работата не подейства, въпреки че се бе затрупал с нея като защитно средство. Грижите и тревогите също не помогнаха, макар да ги имаше в изобилие. Баща му се върна в Кордина. Сюар го погребаха. Извършителите останаха неизвестни. Или недоказани. Животът на баща му, благото на страната му се намираха в опасност, а той не бе в състояние да заличи една жена от съзнанието си. Една жена, която нямаше право да желае.

Ала я желаеше. И това желание се разгоря още по-силно в мига, в който я зърна отново.

Тя изглеждаше малко уморена, малко отпаднала, но много делова. Косата й бе сплетена и вдигната на кок, носеше големи слънчеви очила със светли рамки. Вървеше и разговаряше с няколко души край нея, като същевременно нахлузваше широко червено сако. Яркият цвят й придаваше уверен и енергичен вид. Александър не се съмняваше, че го бе избрала именно поради тази причина. В едната си ръка носеше малко куфарче, на другото й рамо висеше сак. За десетте, да речем петнайсетте секунди, откакто бе влязла в залата, той успя да забележи всяка подробност по нея.

Червилото й беше поизтрито, ала бузите леко руменееха. Червеното сако имаше златни копчета. Къдрав кичур се бе освободил покрай лявото й ухо. Бяла маргаритка, малко посърнала, се подаваше от илика на ревера и го накара да се запита кой ли й бе дал цветето, кой бе гледал излитането на самолета, както той наблюдаваше приземяването му.

Когато Ив го видя, руменината изчезна от лицето й и стойката й се вдърви.

Не го беше очаквала тук. Знаеше, разбира се, че ще бъдат посрещнати от официално лице, но не предполагаше, че това ще е Александър. Беше си представяла първата им среща. Тя щеше да е отпочинала, освежена след продължително киснене във ваната на хотела. Щеше да е облякла дългата лъскава вечерна рокля, която специално купи за случая. И щеше да се държи с учтива, ала несъмнена студенина.

Сега всичко това излетя от ума й, виждаше само, че той бе тук и изглеждаше чудесно. Висок, стегнат. Очите му така дълбоки и непроницаемо тайнствени, че й се искаше да разбере какво криеше от всички. Изпита желание да се усмихне, да протегне ръце и да му каже колко се да го види. Гордостта я накара да приклекне в прост реверанс.

— Ваше Височество.

Алекс не забелязваше фойерверка от светкавици, нито тълпата журналисти. Беше приковал поглед в надменната извивка на устните й, в очите, които срещнаха неговите по-скоро с предизвикателство, отколкото с поздрав.

— Госпожице Хамилтън. — Протегна ръка. Когато забеляза колебанието й, защото Ив наистина се поколеба, той нарочно и преднамерено бавно я поднесе към устните си. Чу я как задавено си пое дъх. — Добре дошли и Кордина вие и вашата трупа.