Читать «Престолонаследникът» онлайн - страница 19

— Отначало беше трудно. И за двама ни. Сега това е нашия дом. Също и Вирджиния. Но не мога да си кривя душата, ще съм доволен, когато Алекс се ожени и част от задълженията на Бри отпаднат. Аз я обичам като човек, ала титлата е част от всичко това, част от нея.

— А зад титлата се крият много неща, нали? — рече тихо Ив. — Не е само дума, с която се кичиш. — Преди да го бе осъзнала, преди да можеше да го предотврати, погледът й се отмести към Александър.

— Далеч не — отвърна Рийв, разбрал накъде бе насочен интересът й. — Още повече по отношение на него.

Тя побърза да върне погледа си обратно.

— Естествено. Той ще управлява един ден.

— Предопределен е за това от раждането си.

Дали подозренията на Габриела не са верни, почуди се Рийв, че има искра между Александър и Ив, която може да се разгори и от най-малкия повей. Той самият не я беше забелязвал, но сега вече не бе толкова сигурен. Ако бе истина, на Ив нямаше да й е леко. Повъртя в ръка чашата си, после каза спокойно:

— Ако съм научил нещо през последните няколко години, то е, че дългът и отговорностите не са въпрос на избор за някои хора, както и за тези, които ги обичат.

Казваше й нещо, което тя вече знаеше, ала за което не искаше да си дава сметка.

— Да, сигурно си прав. — За да разсее внезапно обзелото я напрежение, Ив се обърна към посланика и двамата отново поведоха весел, неангажиращ разговор.

След вечерята всички се преместиха в големия салон за гости, където бяха сервирани кафе и коняк. Когато реши, че бе минало достатъчно време, изисквано от приличието, Бенет я хвана за ръка.

— Въздух! — прошепна в ухото й.

— Не е тактично — прошепна тя в отговор.

— Ще си говорят поне още час. А аз съм упълномощен, дори задължен, да забавлявам и теб освен всички останали. Хайде да излезем поне на терасата.

На тази покана трудно можеше да се устои. Ив познаваше изкусителните нощи над Кордина. Бърз поглед я убеди, че Александър и посланикът бяха увлечени в разговор, а Бри и Рийв правеха компания на жена му.

— Добре. Само за малко.

Въпреки че не спря да разговаря, Александър забеляза излизането на брат си и Ив.

— Така е по-добре — пое си дълбоко дъх Бенет. Отиде до ниския мраморен парапет и се облегна.

— Вечерята беше чудесна.

— Не беше зле, но понякога предпочитам пица и бира с приятели. Колкото повече минават годините обаче, толкова по-малко време имам за такова нещо.

— Не е лесно, нали?

— Кое?

— Да си този, който си.

Той протегна ръка и я прегърна през кръста.

— Има си и своите хубави страни.

— Не, не се измъквай. Винаги така правиш. — Тя се отдръпна крачка назад и се взря в него. Представляваше приятна гледка, ала беше много по-упорит и твърд, отколкото се правеше.

— Искаш да ти отговоря сериозно, така ли? — Бенет пъхна ръце в джобовете си. — Не е толкова просто. Винаги съм бил това, което съм, такъв, какъвто съм. Вярно, не е много приятно да знаеш, че където и да отидеш, след теб върви бодигард или пък пресата вече е там и те чака. Справям се с положението по мой си начин. Позволено ми е до известна степен, както и на Бри. Ние не сме наследници на трона.