Читать «Престолонаследникът» онлайн - страница 17

— Не се нуждая от забавления. — Подразнена, Ив се изправи. Той, разбира се, също стана. — О, седнете, моля ви! Само двамата сме. Не смятате ли, че на жените им омръзва щом станат, мъжете да скачат всеки път и те?

Александър седна отново, учуден повече от това, че го напуши смях.

— Не смятам.

— Ама е така. Ще ви е от полза да прекарвате повече време в Америка, да се научите да се отпускате.

— Положението не ми позволява да се отпускам — отвърна той все тъй спокойно и тя усети как ядът й започва да се изпарява.

— Ясно, само не разбирам защо това трябва да важи и по отношение на човек, който е близък семеен приятел. Извинете ме, Ваше Височество, проявявам известна нетърпимост към ненужните официалности.

— Тогава защо никога не ме наричаш по име? — Въпросът му я сепна. Ив извърна глава и го погледна. Почувства се объркана. — Нали сама каза, че се познаваме отдавна — добави Алекс.

— Сбърках — отвърна тя бавно, като смътно усещаше нещо едва доловимо зад думите. — Ние изобщо не се познаваме.

— Нямаш никакви притеснения да се обръщаш към останалите членове на семейството по име, а не с титлите им.

На Ив страшно й се прииска глътка от питието, но сякаш нямаше сили да се приближи към Александър и да си го вземе от масичката.

— Вярно е.

— Това ме кара да се питам защо. — Като продължава ще да я гледа в очите, той стана и тръгна към нея. Спря съвсем близо и лицата им се озоваха едно срещу друго. Ръцете му висяха отпуснати. — Или може би теб трябва да те питам защо?

— Просто не ми изглежда подходящо.

Смутена ли бе? Или уплашена? Никога прели не бе забелязвал подобно нещо у нея. Заинтригуван, Алекс направи още крачка напред.

— Да не би да съм се държал недружелюбно?

— Да. Не. — Без да иска, тя отстъпи назад.

— Кое от двете?

— Не. — Ив стоеше като вкаменена и мислено се ругаеше. Струваше й се, че прилича на кръгла глупачка. — Винаги сте били учтив. Ваше Височество. Зная, че никога не сте ме харесвали, но…

— Такова впечатление ли съм създал?

Той вече стоеше съвсем близко, а тя не бе и забелязала да е помръднал. Прибягна към единствената зашита, която й бе под ръка. Нападението.

— Да. Ясно и недвусмислено.

— В такъв случай ще трябва да се извиня.

Взе ръката й и я поднесе към устните си. Дойде й като гръм от ясно небе.

— Не се нравете на мил. — Опита да се издърпа, ала Алекс я беше хванал здраво.

Усмивката му беше също толкова неочаквана, колкото и целувката върху ръката й. И също така обезсилваща.

— Грубостта ли предпочиташ?

— Предпочитам очакваното.

— Аз също. — Нещо се мярна в очите му и бързо изчезна. Ако това беше предизвикателство, Ив си обеща никога да не го приеме. — Но не винаги. Понякога неочакваното е по интересно.

— За някои интерес, за други неудобство.

Той се усмихна по-широко. Тя за първи път забеляза малка трапчинка отстрани на устата му. По неизвестна причина погледът й се прикова там.

— Нима те карам да се чувстваш неудобно, Ив?

— Не съм казала подобно нещо. — Тя откъсна поглед, ала да го гледа в очите се оказа не по-малко смущаващо.

— Лицето ти е пламнало — рече тихо Алекс и прекара палец по бузата й.