Читать «Престолонаследникът» онлайн - страница 20

— Би ли искал да си?

— Пази Боже!

Каза го толкова разпалено, че тя се засмя.

— И не те гризе ни най-малка завист?

— Едва ли може да става дума за завист. На Алекс винаги му се е налагало да работи повече, да учи повече. Да бъде повече. Не, не бих искал да съм на негово място. Защо питаш?

— Ами, не знам. Може би заради преклонението и захласа и на американците пред кралското величие.

— Познаваш ни твърде отдавна, за да се захласваш.

Ив поклати глава.

— Познавам някои от вас — облегна се на парапета до него. — Помниш ли онази първа нощ, вечерта на бала, когато излязохме с теб на балкона? Беше тъмно, а небето — обсипано със звезди.

— Трудно е да се забради такава вечер.

— Тогава бях в захлас. По едно време си мислех, че ще ме целунеш.

Той се ухили и взе да си играе с къдрица от косата й.

— Така и не се престраших.

— Да, вместо това по теб стреляха. Смятах те за изключителен герой.

— Правилно. — Бенет сключи леко ръце около кръста й. — Знаеш ли, ако река да те целуна, ще е като да свалям собствената си сестра.

— Зная. — Тя отпусна глава на рамото му. — Радвам се, че с теб сме приятели, Бен.

— Случайно да имаш братовчедка, доведена сестра или леля, която поне малко да прилича на теб?

— Съжалявам — вдигна глава Ив и се усмихна.

— Аз също.

— Бенет!

При гласа на Александър тя отскочи назад като малко дете, хванато да бърка в буркана със сладко. Наруга се мислено и сви отпуснатите покрай тялото си ръце в юмруци.

— Извинете. — Студен, царствено сдържан, той стоеше в сянката на вратата, където лунната светлина, огряла терасата, не достигаше. — Посланикът си тръгва.

— Толкова скоро? — Без да се притеснява от хапливия тон, Бенет стисна рамото й. — Е, благодаря за компанията. Ще трябва да си взема довиждане.

— Да, разбира се.

Бенет тръгна, но Ив остана, като се надяваше Александър да го последва.

— Ако не възразяваш, влез вътре за малко. Посланикът би искал да се сбогува. Останал е крайно очарован от теб.

— Добре. — Тя се отправи към вратата, ала пътят й се оказа препречен. Този път Ив не отстъпи назад, а изви глава, за да го погледне в лицето. То бе в сянка, само очите му се открояваха. — Още нещо ли има, Ваше Височество?

— Да, има, струва ми се — отвърна той и за изненада на двама им я хвана за брадичката. Жест, който можеше да означава и заплаха, и обещание. Но не беше любовно докосване. Не и ако питат него. Поне Алекс така си мислеше. — Бенет е благороден човек, отзивчив, ала е твърде неблагоразумен по отношение на жените. Трябва да внимаваш.

От някой друг, от който и да било друг, тази забележка би я разсмяла. Но като гледаше Александър в очите, съвсем не й бе до смях.

— Изглежда отново ме предупреждавате да не изгоря. Не беше необходимо днес следобед, както и сега е излишно. — Гласът й, инак дълбок и зноен, беше приел в момента леден оттенък. — Сигурно сте забелязали, Ваше Височество, че американките държат сами да се грижат за себе си и да вземат решения.