Читать «Престолонаследникът» онлайн - страница 122
Нора Робъртс
— Сега вече наистина се чувствам като в приказка.
— Бях го предвидил за по-преди, за вечерта, когато… Когато трябваше да се видим в театъра.
Ив докосваше цветята в ниската кристална купа на масата.
— Така ли? — обърна се бързо, едновременно учудена и развълнувана. Нима мъж, който имаше намерение да сложи край на една връзка, подготвяше подобен декор? Едва ли, дори ако този мъж бе принц. — Защо?
— Явно не очакваш от мен особена романтика, щом си толкова изненадана. Май трябва да положа повече старания в тази насока. — Алекс се приближи, привлече я към себе си и я целуна така, както бе копнял дни наред. — Мислех, че ще те загубя — каза с пресипнал от вълнение глас, взе дланите й и зарови лице в тях. — Допуснах толкова много грешки спрямо теб, но тази…
— Алекс, недей. След като не ми даваш да обвинявам себе си, че доведох Ръс тук, защо ти ще се виниш за това, което той е сторил?
— Също и за това, което ти стори. — Алекс свали ръцете й от лицето си, после обрамчи нейното в шепи. — Докато съм жив, няма да забравя как се хвърли пред мен да ме спасиш. Хиляди пъти го преживявам отново и всеки път успявам да те бутна навреме встрани.
Имаше толкова болка и горчивина в гласа му, че истината излезе от устата й без сянка на драматизъм:
— Ако те беше убил, мислиш ли, че би ми се искало да живея? Ти си всичко, което има значение за мен. Обичам те толкова отдавна, много преди изобщо да съзнавам какво е любов.
Въздишката му излезе като молитва. Никакви грешки повече, зарече се. Тя не само му бе дала нов живот, а и причина да го живее.
— Ще седнеш ли? — покани я.
— Само, моля те, не искам отново да ми благодариш. Ще ми дойде прекалено.
— Ив, седни. — В гласа му се усети нетърпение.
Това й допадна повече и тя се подчини.
— Добре, седнах. Но не разбирам защо тук ме държат гладна?
— Ще имаш каквото пожелаеш за вечеря, след като свърша едно нещо.
Той нервничеше. Изчака, докато малко се успокои, и коленичи пред нея. Очите й се разшириха смаяно.
— Казах, че няма да ти коленича. Ала този път моментът го изисква.
Извали малка кутийка от джоба си, а Ив дръпна ръка и я стисна в юмрук.
— Алекс, нали вече ми направи подарък. — Обикновено равният й уверен глас сега потрепваше.
— Това не с подарък. Това е молба, най-голямата, която бих могъл да ти отправя. Исках да го направя по-рано, но ми се струваше твърде невъзможно да се надявам.
Сърцето й се разтуптя, ала тя продължи да стиска пръсти.
— Човек не знае, преди да опита.
Той се засмя, взе ръката й и разтвори пръстите й.
— Винаги ме изненадваш с по нещо. Ив, каня се да искам от теб повече, отколкото аз самият мога да дам. Мога единствено да ти кажа, че ако се съгласиш, ще сторя всичко, което е в моята власт, за да те направя щастлива. — Сложи кутийката върху дланта й и зачака.
Тя първо си пое дълбоко дъх. Не бе от благородническо потекло, нито с кралска кръв. На равна нога, спомни си собственото си условие. Сега имаше шанс то да стане действителност. Отвори я и видя пръстен с диаманти и сапфири — същите като на огърлицата
