Читать «Престолонаследникът» онлайн - страница 115

Бри въздъхна.

— Александър преживява всичко вътре в себе си. Често се затваря дори за него самия. Ала, струва ми се, вече не може да има съмнение относно чувствата му към Ив. Смята, че той е виновен за случилото се. Не обстоятелствата, не Дебок, а единствено той.

— Ив не би смятала така.

— Не, не би.

Крис избърса очи и стана, не бе лесно да отиде при него. Нещо в нея се съпротивляваше. Беше естествено и неизбежно. В душата й се бе загнездило негодувание, сърцето й го обвиняваше. Трудно й беше да ги прогони. Седна до него, а Алекс само я погледна с подпухнали и зачервени очи.

— Сигурно ме мразиш — каза глухо. — Слаба утеха е, че аз се мразя още повече.

Тя искаше да го погали по ръката, заради Ив, но не можа.

— Това с нищо не й помага. За нея сега е по-добре да се държим и крепим един друг.

— Трябваше да намеря начин да я махна оттук, да я накарам да замине.

— Така ли мислиш? — трепнаха в слаба усмивка устните й. — Не си го представям. Откакто е завършила училище, никой нищо не може да я накара.

— Не я опазих. — Той отново скри лицето си в шепи. Едва сдържаше сълзите си. А чувстваше мъчителна нужда да се отпусне, да заплаче. — Тя означава за мен повече от всичко друго на света, а аз не я опазих.

Крис неволно посегни и хвана ръката му. Заради Ив, ала също заради себе си и заради Александър.

— Искала е да предпази теб. — В очите му болката избухна с нова сила, за да се слее с тази на Крис. Пръстите им се сплетоха. — Ако ще обвиняваш себе си, Алекс, то трябва да се обвиняваш за това, че си мъжът, когото тя обича. Длъжни сме да вярваме, че ще се оправи. Нужно ми е да зная, че го вярваш, както и аз, инак не бих могла да издържа повече.

Те седяха и чакаха. Донесеното кафе изстиваше недокоснато. Пепелниците бяха препълнени. Болничната миризма — на дезинфектант, почистващи препарати и напрежение — стана привична. Вече не забелязваха охраната, поставена в коридора и дъното на чакалнята.

Когато се появи доктор Франко, всички скочиха на крака. Бледозелената му хирургическа шапка беше мокра от пот, също и предницата на престилката. Приближи се и с присъщото си състрадание взе ръката на Крис.

— Още е в хирургията. Скоро ще я откарат в реанимацията. Имате силна сестра, госпожице Хамилтън, не желае да се предава.

— Как е тя? — стисна го Крис като с клещи.

— Изтърпя операцията по-добре от всички очаквания. Както ви бях казал, доктор Торет е най-добрият в своята област. Операцията беше сложна, защото куршумът е заседнал много близо до гръбнака.

— Нали не е… — Александър усети ръката на баща си върху рамото и доизрече с усилие: — Нали няма да остане парализирана?

— Много е рано да се твърди със сигурност, Ваше Височество. Но доктор Торет смята, че няма трайни увреждания. Аз съм на същото мнение.

— Вашите преценки винаги са били точни — обади се Арманд. Гласът му беше дрезгав от цигарите. И от облекчение. — Не е необходимо да ви напомням, че Ив и за в бъдеще ще продължи да получава възможно най-добрите грижи.

— Не е необходимо. Ваше Височество. Александър — обърна се докторът на малко име, възползвайки се от привилегията на стар семеен приятел, макар и рядко ползвана през всички тези тридесет години. — Тя е млада, здрава и силна. Уверявам ви, че не виждам причина да не се възстанови напълно. Дотук сме направили всичко възможно. Останалото зависи от самата нея.