Читать «Престолонаследникът» онлайн - страница 113

— Простреляли са Жермен?

— Не, не! — Тя зарови ръце в косата си. Постара се да разказва по-ясно. — Той беше другият. Държеше пистолет. Аз го повалих, после…

— Повалила си Жермен?

— Нали това се опитвам да ти обясня! — избухна Ив. — Сигурно той беше застрелял другия човек и се връщаше отново.

— Ив — разтърси я леко Александър, — Жермен е шеф на личната ми охрана. Прикрепих го към теб да те пази.

— Как — Ама той… — не довърши тя, полагайки усилия да избистри ума си. — Тогава кой…

— Извинете, че ви прекъсвам. — От сянката в дъното на сцената излезе Ръс. Държеше револвер с удължена от заглушител цев.

— О, Божичко!

Преди думите й да заглъхнат, Александър вече бе скочил на крака и я дръпна зад гърба си.

— Трябва да ви благодаря, че така бързо отпратихте охраната, Ваше Височество. Обещавам да свърша бързо. Все пак съм професионалист.

— Не! — пристъпи напред Ив. — Не можеш да го направиш!

— Извинявай — усмихна й се той. В гласа му прозвуча известна искреност. — Знаеш как е в бизнеса, Ив. Искам да знаеш също, че си един от най-добрите продуценти, с които съм работил някога.

— Това няма да ти се размине. Не можеш да се измъкнеш. — Александър говореше спокойно. Знаеше, че хората му всеки миг ще се върнат.

— Беше ми дадена възможност много добре да разуча това място. Мога да изчезна за по-малко от десет секунди. Само толкова са ми нужни. Ако не успея… — Ръс сви рамене. — Е, какво пък, в бизнеса всичко става. — Насочи оръжието в гърдите на Александър. — Нищо лично.

Стояха сред декорите на сцената. Прожекторите ги обливаха с ярка светлина, сякаш пиесата беше започнала. Огромната червена ваза с пъстри изкуствени цветя нелепо изпъкваше. Но револверът беше истински.

Тя изпищя. Без да мисли, се хвърли напред и закри Александър. Куршумът улучи нея.

Няма да умре. Не може да умре. Александър седеше, хванал с ръце главата си, и не спирате мислено да повтаря тези фрази като молитва. Само те му идваха наум. Само за това се молеше.

Не виждаше и не чуваше какво става в чакалнята. Другите сякаш бяха призраци, плод на въображението му. До него седеше Габриела, която предлагаше безмълвната си подкрепа. Баща му стоеше до прозореца. Бенет седеше на ниска скамейка заедно с Крис и държеше ръката й. Рийв се оправяше с полицията и ту влизаше, ту излизаше, после пак се връщаше.

Ако бе имал една секунда повече, само една секунда, щеше да я бутне, да я блъсне встрани. Да направи нещо, което да попречи куршумът да попадне в нея. Ударът я захвърли върху него. Докато е жив, нямаше да забрави как тялото й отскочи, преди да се свлече.

Кръвта й беше по ръцете му. В буквалния и преносен смисъл.

— Пийни малко чай, Алекс — подаде му чашата Габриела, ала той поклати глава. Запали поредната цигара. — Недей така — пророни тя. — На Ив ще си й нужен силен, а не смазан от чувство за вина.

— Трябваше да я предпазя. Трябваше да не я забърквам. — Алекс затвори очи, но пак виждаше онзи ужасяващ миг, когато тя се хвърли пред него. Разпери ръце като щит пред тялото му. — Те искаха мен.