Читать «Престолонаследникът» онлайн - страница 114

— Теб или някой от нас — сложи ръка на коляното му Габриела. — Ако има някаква вина, носим я по равно. Алекс, през най-тежките дни от живота ми ти беше до мен, ала аз не ти позволих да ми помогнеш. Нека сега аз да ти помогна.

Той постави ръката си върху нейната. Само това можеше да направи.

Рийв отново се върна в чакалнята. Погледна жена си, докосна я мимоходом по рамото и отиде при Арманд до прозореца. Арманд само кимна и отново се задълбочи в мълчаливото си бдение. Той също се молеше.

Като не беше повече в състояние да седи на едно място. Крис стана и излезе в коридора. Скоро пак се върна. По лицето й личаха сълзи, които не можеше да спре.

Усети ръката на Габриела върху раменете си и се отпусна в прегръдката й.

— Не може да я загубим.

— Не — притисна я Габриела. — Няма да я загубим. — Нежно я поведе към пейката. — Помниш ли историите, които ми разказваше в училище за нея? Питах се какво ли е да имаш сестра.

— Помня. — Крис си пое дълбоко дъх и опита да надвие мъката. — Много ти се искаше и ти да имаш. Мислеше, че би било прекрасно.

— Ами като винаги съм била заобиколена от мъже и момчета — усмихна се Габриела и вдигна поглед към събралото се семейство. — Ти ми показа нейна снимка. Там беше дванадесет-тринадесетгодишна, струва ми се, но още тогава си личеше, че е красавица. Толкова си мечтаех да имам някой, с когото да си споделям.

— Пък аз ти разказах как я заварих в моята стая, строила пред себе си всичките ми гримове. Беше се направила на палячо. — Крис изтри с ръка очите си. — Ала мислеше, че изглежда неотразимо. — Тя подсмъркна и взе кърпичката, която Габриела й подаде. Въздъхна тежко и си пое дъх на пресекулки. — Така не искаше да ходи в пансион. Татко смяташе, че това е най-добрият вариант и всъщност беше прав, но Ив страшно недоволстваше. Мислехме я за нашето мило и сладко, ала не особено умно момиченце. Господи! Доказа на всички колко сме се заблуждавали. Тя просто отказваше да си губи времето с неща, които не й бяха интересни. По-скоро предпочиташе да го губи със списания и музика.

— А спомняш ли си какви смешни писма ти пишеше? Ти понякога ми ги четеше.

— Описваше момичетата от стаята в общежитието и учителя по история. Божичко, Бри, колко още ще продължи?

— Още малко — рече утешително Габриела и пак опита да отвлече вниманието й от мъчителното чакане: — Как мислехме, че те двамата с Бенет… Изглеждаше, че толкова добре си подхождат — Вдигна поглед към Александър, който се бе вторачил невиждащо в сплетените си ръце. — Виж обаче как се получи. Хубаво е, че хората, на които държим, си допаднаха.

— Тя много го обича. — Крис също погледна нататък, но гърлото й се сви. — Исках да я върна с мен в Хюстън, но тя не пожела да тръгне за нищо на света, не искаше да го оставя. Сякаш бе предчувствала, че ще настъпи миг, в който ще се наложи да го зашити. — Гласът й секна. Поклати глава и продължи: — Каза, че нямало значение какво чувства той, искала да бъде с него колкото време е възможно.