Читать «Престолонаследникът» онлайн - страница 112

Той не се усмихваше. Лицето му бе опънато и сурово. А в очите му прочете, че бе способен да убие.

— Мадмоазел… — започна мъжът и тя излезе от вцепенението си.

Замахна, извъртя се и силно го удари с ръба на дланта по гърлото. Пистолетът падна от ръката му и издрънча на пода, а Ив повтори удара, този път отзад по врата. Той се строполи на прага — наполовина вътре, наполовина вън от стаята. Като дишаше тежко, Ив се втренчи в неподвижното тяло. Искаше й се да избяга, просто да хукне, но си наложи да разсъждава трезво.

Хвана го под мишниците и го изтегли вътре. Служещото й за временен кабинет помещение не бе много по-дълго от изпруженото му в цял ръст тяло. Тя трескаво затършува в предното чекмедже на бюрото. Намери ключа, прекрачи проснатия мъж и като излезе от стаята, го заключи вътре.

Главата й бучеше. Облегна се на стената и постоя миг-два така, за да дойде на себе си. Раненият мъж няколко крачки по-нататък простена. Ив бързо се отправи натам.

— Извиках бърза помощ — клекна до него. — Ще пристигнат всеки момент, няма страшно, ще се оправите.

— Жермен.

— Да, да, зная. Всичко е наред. Не трябва да говорите. — Кръвта. Трябваше да спре кръвта. Прокара ръка през косата си, като се стараеше да мисли. Кърпи. — Опитайте се да не мърдате — каза му. — Сега ще донеса нещо да спрем кървенето.

— Чакаше… Криеше се…

— Заключен е. Не говорете повече. Веднага се връщам.

Тя се изправи. Възнамеряваше да изтича до най-близката баня за кърпи, когато чу шум зад себе си. Обърна се, ала коридорът беше празен. Облиза пресъхналите си устни и впери поглед във вратата на кабинета. Дали не бе дошъл в съзнание? Чак тогава се сети. Като студен душ я обля мисълта, че не бе взела пистолета. Беше го затворила заедно с него. Ако дойдеше на себе си и го намереше… Откъм другата страна се разнесоха гласове и Ив хукна натам.

Сцената беше тъмна. Тя щракна главния превключвател и наоколо плисна светлина. Чу гласа на Александър и в гърдите й се надигна ридание. Той се качваше по стълбичките към сцената, а тя я прекоси на бегом. Извинението му, че бе закъснял, така и не беше изречено. Хвана ръцете й.

— Какво има? — попита тревожно, съзрял сълзите в очите й.

— Онзи, агентът на Дебок. Затворен е в кабинета ми. Застреля човек, сигурно от твоите бодигардовете. Вече извиках линейка и полицията.

— Нещо стори ли ти? — огледа я той за първи път и видя кръвта. — Ранена ли си? По теб има кръв!

— Не е моя. На бодигарда. Алекс, той има нужда от помощ. В кабинета ми.

— Хубаво, успокой се. — Алекс я прегърна през раменете и се обърна към охраната. — Погрижете се. Аз ще остана при нея.

— Той има пистолет — подхвана наново Ив.

— И те имат. Седни. — Принуди я да седне на дивана с избелялата тапицерия, който с всички останали декори стоеше на сцената. — Разказвай. — Погледът му се откъсна от нея само колкото да проследи тръгналите към кулисите бодигардове.

— Всички си отидоха вкъщи… Мислех, че всички са си отишли. Зная, разбира се, че имам охрана. Чух изтрополяване, после стъпки. Той лежеше в коридора. Върнах се на телефона и тогава пак чух някой да идва. Алекс, беше онзи мъж, партньорът ти по фехтовка, Жермен.