Читать «Престолонаследникът» онлайн - страница 110

Бенет я проследи с поглед, докато се скри зад кулисите. Двамата бодигарда вървяха след нея.

Габриела и Крис също се отбиха. Безуспешно се опитаха да я убедят да прекара с тях следобеда в едно заведение край морето. Асистентката й донесе кафе и бисквити, като цъкаше неодобрително. Един от актьорите й предложи своята гримьорна, за да подремне малко, а друг пък от гримьорите настояваше да й сложи крем, с който да скрие тъмните кръгове под очите.

Когато репетициите за деня най-сетне приключиха, вече й бе накипяло до пръсване.

— Ако още някой, само още някой ми каже, че трябва да си почина, ще го убия — мърмореше тя под нос, докато крачеше бързо по коридора зад кулисите.

— От мен няма да го чуете.

Ив рязко намали скоростта и само дето не залитна. Пийт се бе навел над един от своите сандъци и затваряше ценния си инвентар.

— Мислех, че всички вече са се измели.

— Кажи-речи. — Той се изправи и ключовете на колана му издрънчаха. — Имам да прибера още едно-друго, ама не мога да намеря голяма кутия за оная ваза ли е, какво е.

— Остави я, където си е. Толкова е грозна, че едва ли някой ще я открадне.

— Нали сама казахте да не е нещо кой знае какво.

— И ти се постара. — Тя разтърка врата си. Беше се схванал и я болеше. — Идеална е, Пийт, сериозно. Също и покривките. Виж, зная, че си много съзнателен, ала театърът ще бъде здраво залостен. С тази охрана наоколо едва ли има смисъл да се притесняваш, че някой може да задигне нещо. Защо не идеш да вечеряш?

— Тъй и смятах. — Той стоеше нерешително и си играеше с ключовете.

— Някакъв проблем ли има? — попита Ив.

— Тц. Само щях да кажа нещо.

Развеселена, тя кимна.

— Ами давай, де.

— Доста ме ядосахте оня път, когато ми викнахте да се махам. Дърпахте ме, крещяхте, заплашихте да ме уволните.

— Не вярвам да ти е било приятно.

— Сигурно щях да пипам по-бързо, ако знаех какво става. — Пийт се почеса по бралата и заби поглед в обувките си. — Талбът ни каза как сте тичали тук наоколо, за да не е останал някой, а сте знаели за бомбата. Стори ми се бая смело. Глупаво — добави той, като отново вдигна поглед, — но и смело.

— Не беше нито глупаво, нито смело. Просто необходимо. Благодаря ти, все пак.

— Искам да черпя по едно.

В първия момент Ив онемя. За първи път, откакто го познаваше толкова време, Пийт проявяваше признак на общуване.

— С удоволствие, ала тази вечер очаквам един човек. Какво ще кажеш за утре, веднага след репетициите?

— Става. — Той почеса брада, притегна колана си и рече: — Бива си ви, госпожице Хамилтън.

— Теб също — отвърна тя я се почувства много по-добре, отколкото през деня.

Тръгна в обратната посока, като подмина стария си кабинет на път за временния, който й бяха приспособили. Шест и петнадесет, отбеляза мислено, като погледна часовника си. Александър закъсняваше. Цял ден, нервна и напрегната, бе очаквала да стане шест. Е, ще почака още малко.

Защо ли искаше да говори с нея? За да сложи край на отношенията помежду им колкото можеше по-коректно. Сигурно подозираше за дълбочината на чувствата й към него. И не искаше да я нарани. Искаше да сложи край още сега, преди да й бе станало още по-трудно.