Читать «Ще се смея последен. Айсберг» онлайн - страница 14

Той запали колата и си замина.

Два дни по-късно, когато тъкмо бях прибрал сутрешната поща, Бил Диксън връхлетя в кабинета ми. Не го бях виждал от предишната седмица. Занимаваше се със строежа на сграда на около сто километра от Шарнвил.

— Здравей, Бил — рекох. — Кога се появи отново?

— Снощи. — Остави на пода тежката си чанта за документи и тръгна право към мен. — Обаждах ти се, но те нямаше в офиса.

По това време трябва да съм бил долу на брега, търсейки усамотение, за да се опитам да реша какво да правя занапред с Гленда. Знаех, че се намирам в трудно положение. След като дълго бях крачил в размишления напред-назад из всекидневната в нощта, когато се бяхме разделили, а в мен все още звучеше гласа й, който казваше „Копнея за теб“, накрая бях отхвърлил предпазливостта, бях прекосил коридора и бях натиснал звънеца й. Тогава трябва да е било 1:30. Тя не отвори вратата. Отново позвъних и в този момент чух асансьорът да се изкачва. Върнах се, озъртайки се, в апартамента си. На следващата сутрин, преди да тръгна за офиса, пак позвъних на вратата й, но не последва никакъв отговор. В офиса, щом успях да се освободя от пощата, й се обадих. Никой. По обед, след като безуспешно се бях опитвал да се свържа отново с нея, вече бях луд за връзване. Трябваше да говоря с нея! Но трябваше да разговаряме на място, където никои любопитни очи нямаше да могат да ни видят. Ако беше разведена, нямаше да има никакъв проблем, но аз започвах да си мисля, че може би нейният съпруг беше нагласил да я следят, и ако ме посочеше като мъжа съперник, това силно щеше да навреди на представата за мен в Шарнвил, както и на бизнеса ми. Бил и аз щяхме да застроим всичко наоколо, стига да получехме финансова подкрепа. Това звучи смахнато в днешни дни, но аз познавах Шарнвил: от известните му граждани се очакваше да се държат прилично, а сега аз бях известен гражданин.

Опитах се да се свържа с Гленда вечерта и отново на следващия ден, но без успех. Слязох долу в гаража и открих, че колата й я няма. Запитах се с чувство на болка, от което чак ми прилоша, дали окончателно е напуснала Шарнвил и никога ли повече нямаше да я видя.

Същата вечер слязох долу на брега и започнах да обмислям какво да правя. Гленда беше жената, за която бях мечтал. Сега вече знаех това! Бях готов дори да я чакам две години, стига след това да можех да се оженя за нея, но, разбира се, само ако не успеех да открия някакво по-бързо решение. След като дълго мислих, реших, че трябва да узная повече неща за нейния съпруг. Струваше ми се, че ако намерех начин да се срещна и поговоря с него и му предложех пари, без Гленда да знае за това, той щеше да се съгласи да й даде свободата. За мен тя беше далеч по-ценна от парите. Въпреки че по-голямата част от средствата ми бяха обвързани с бизнеса, знаех, че няма да представлява никаква трудност да взема на заем 20 000 долара от Мансън.

Накрая реших, че трябва да говоря с нея и някак си да й измъкна адреса на съпруга. Но къде беше тя? Къде беше отишла?