Читать «Ще се смея последен. Айсберг» онлайн - страница 12

— Кога го напусна?

— Преди около шест месеца.

— Трябва да съществува някакъв начин да се отървеш от него.

Тя сви рамене.

— Мога да се откупя. Срещу 20 000 долара ще ми даде развод. Толкова е жалък и долен.

— Смяташ, че за 20 000 долара можеш да се отървеш от него?

— Защо да говорим за това? — Размърда се припряно и изтръска пепелта в пепелника. — Исках да знаеш, Лари, защото съм влюбена в теб. — Сложи длан върху ръката ми. — Мислех, че мога да вървя през живота сама, но ето че срещнах теб и нещата се промениха. Странното е, по-скоро е страшно, как една жена среща даден мъж и тогава нещо се случва. Това може да е нашата последна среща, Лари, и мисля, че е така. Знам, че имаш пари, и знам, че ме обичаш, но не мога да бъда купена. — Тя погледна право в мен. — Не ми казвай, че ще дадеш на Алекс пари, за да ми върнеш свободата. Това би било неприемливо за мен! Ще работя и сама ще се откупя. Надявам се, че до две години ще успея да му платя, но не искам да те карам да чакаш толкова време.

— Мога да ти дам парите на заем, Гленда! Няма да е подарък, ще бъде заем, а когато ти е възможно, ще ми ги върнеш.

— Не! — Тя скочи на крака. — Става късно.

Аз също се изправих, обвих ръце около нея и я притеглих към себе си.

— Добре — рече тя с лице, съвсем близо до моето. — Само този път, Лари. Копнея за тебе. — Тялото й се притисна към моето.

И в този момент звънецът на входната врата иззвъня. Издрънчаването ни подейства като електрически ток. Отскочихме един от друг и погледнахме и двамата към вратата, от която се влизаше направо във всекидневната.

— Не отваряй — прошепнах.

— Трябва. — Посочи към дръпнатите встрани пердета. — Все пак, който и да е отвън, знае, че съм вкъщи.

— Ще се скрия. — Бях в паника и беше обяснимо. Сега в Шарнвил на мен гледаха като на един от неговите първи граждани. Бях на равна нога с всички важни клечки в „Кънтри клъб“. Ако ме завареха в апартамента на омъжена фоторепортерка, това щеше да предизвика вълна от клюки, които можеха да опетнят сегашния ми облик.

— Не! — рече тя рязко.

Скован от страх, с барабанящо сърце я видях да прекосява дневната и да отваря входната врата.

На прага стоеше последният човек, който бих искал да видя — шерифът Джо Томсън.

Както бях казал на Гленда, аз играех голф с Томсън. Разбирахме се отлично, но докато се придвижвахме по игрището и разговаряхме, бях установил, че този човек е ченге по призвание. На възраст около четирийсет и пет, той беше висок, мършав, жилав и работеше в полицията от близо двайсет години. Имаше лице на настървен орел: малки полицейски очи, закривен нос и тънки като цигарена хартия устни. Докато играехме голф, личеше, че е изоставил грижите си, но му липсваше всякакво чувство за хумор. Приемаше голфа на сериозно и имах усещането, че когато е на работа, може да бъде напълно безмилостен.

Той надникна в слабо осветената стая. Малките му очи се спряха на мен и веждите му подскочиха нагоре. После хвърли поглед към масата за хранене, която недвусмислено свидетелстваше, че Гленда и аз бяхме вечеряли заедно. Свали шапката си „Стетсън“4.