Читать «Сега и във времето» онлайн - страница 123

Либи си каза, че няма да се поддава на паниката, защото тя няма да помогне. Три пъти си пое дълбоко въздух и усети равновесието да се завръща.

— Кейлъб, ако имаше още малко време да направиш по-подробни калкулации, мислиш ли че щеше да успееш?

— Вероятно, може би. Либи, времето ми е ограничено. Корабът е на открито вече цели две седмици. Това, че успяхме да разубедим семейство Ранкин вчера, бе чист късмет. Какво мислиш, че ще се случи с мен, с нас, ако някой го открие? Ами ако открие мен?

— Сезонът още не е започнал. По тези места надали ще се появят за целия сезон повече от десетина туристи.

— Достатъчен е и един.

Кал беше прав и тя го знаеше. Още от самото начало времето им бе поставено под въпрос.

— Никога няма да разбера, нали? — Либи го погали по заздравяващия белег на челото. — Дали си успял.

— Аз съм много добър пилот. Имай ми доверие. — Той целуна пръстите й. — И да знаеш, че ще ми е много по-лесно да се концентрирам, ако не се тревожа и за теб.

— Трудно е да се спори със здравия разум — съумя да се усмихне тя. — Нали ми каза, че имаш да довършваш още нещо по кораба. Е, аз ще се връщам в къщата.

— Няма да се бавя.

— Недей да бързаш. Свърши си работата. — Тя самата се нуждаеше от собствено време. — Ще направя прощална вечеря. — И потегли с бавна крачка, като му подвижна през рамо: — И, Хорнблоуър, набери ми малко цветя, моля те…

Набра й огромен букет. Не беше лесно да го държи, докато караше въздухопеда. Пътеката под него сякаш бе залята с множество бели, розови и светлосиви цветчета. Миришеха му на нея — свежо и еротично.

През часовете, които прекара в работа на кораба, една мисъл не му излизаше от главата. Либи искаше да замине с него. Да напусне лома си. И не само дома си. Беше готова да изостави живота си.

Вероятно желанието й бе продиктувано от импулс, нещо моментно.

Причините нямаха значение. Кал имаше нужда да се захване за тази единствена мисъл. Тя беше готова да тръгне с него.

Като приближи, видя съвсем слаба мъждукаща светлина от кухненското прозорче. Това го накара да се усмихне, докато паркира въздухопеда и вдигна от земята няколкото паднали от букета цветя. Може би в крайна сметка беше решила да си почине или го чакаше пред камината в хола.

Хареса му мисълта да я намери свита на кушетката, завита с някое от произведенията на майка си. Или пък четяща, с очила на носа, зачервен поглед и сънлив вид.

Разнежен от собствените си мисли, той отвори вратата и завари дори още по-умилителна гледка.

Либи го чакаше. Беше запалила свещи. И продължаваше да ги пали. Стотици. Всичките бяха бели. Масата беше сложена с прибори за двама и с бутилка шампанско, охлаждаща се в кофичка отстрани. В стаята миришеше на восък, на подправки от ястието, което беше приготвила, и естествено на нея самата.

Тя се обърна да му се усмихне за добре дошъл, а той усети, че губи дъха си.

Косата й бе вдигната така, че виждаше прекрасната тънка извивка на врата й. Беше облечена в рокля с цвят на лунна светлина, проблясващ на моменти под движението на тялото. Раменете й бяха оголени, а платът нежно се спускаше по ханша и бедрата.