Читать «Сега и във времето» онлайн - страница 125

Стоеше безмълвен, докато спомените му се връщаха като на филмова лента, а времето не спираше.

«Подготовката за стандартен орбитален полет да започва.»

— Да започва — отвърна почти машинално на компютъра. Различните уреди стартираха. С умения, които му бяха станали втора природа, той започна да подготвя излитането. Направи повторна пауза, втренчен в дисплея.

«Системите готови. Двигателите чакат разрешение за запалване.»

— Добре. Разрешавам обратно броене.

«Десет, девет, осем, седем…»

През кухненската врата Либи чу грохота на двигателите. Тя избърса набързо стичащите се сълзи и се взря в прозореца, за да види. Появи се светкавица. За миг й се стори, че видя отблясъци от метал да оставят следа в небесния простор. После изчезна. Гората притихна.

Потрепери. Искаше й се да вярва, че й бе станало хладно заради студения въздух и леката роба, с която се беше наметнала.

— Бог да те пази — промълви тихо. Предаде се и заплака отново.

Животът продължаваше. Птичките запяха отново. Слънцето почти се показа на хоризонта. Искаше й се да умре.

Безсмислено. Разтърси се, за да се разбуди, и сложи чайника на котлона. Щеше да си направи чаша горещ чай, после да измие чиниите, а след това да се върне към работата си.

Щеше да работи, докато можеше да държи очите си отворени. После щеше да заспи. На следващата сутрин щеше да се събуди и да работи пак до пълно изтощение и щеше да прави така, докато дисертацията не бъде завършена. Щеше да стане най-добрият труд, който колегите й някога бяха чели. След това щеше да се отдаде на пътуване.

Щеше да й липсва до последния ден на живота й.

Водата завря, сипа си чай и седна на кухненската маса. След миг го захвърли настрана, подпря главата си с лакти на масата и заплака.

— Либи…

Тя скочи от стола и той се строполи на земята. Кал беше тук, стоеше на входната врата. По лицето му се четяха изтощение и преумора. Освен това излъчваше нещо далеч по-силно. Либи потърка очите си. Не можеше да бъде там.

— Кейлъб?

— Защо плачеш?

Чу го да говори. Замаяна, тя опря ръка на ухото си.

— Кейлъб? — повтори. — Но как е възможно, аз чух кораба, видях го да излита.

— Да не си плакала, откакто съм излязъл? — Той се приближи и докосна с пръст влажната й буза.

Докосването му беше истинско. Ако беше полудяла, лудостта й харесваше.

— Не разбирам. Как е възможно да си тук?

— Аз пръв трябва да ти задам един въпрос. Само един. Обичаш ли ме?

— Аз, аз… Трябва да седна.

— Не. — Кал я хвана за ръката и не й позволи да седне. — Отговори ми. Обичаш ли ме?

— Да. Само идиот би задал подобен въпрос.

— Защо никога не ми го каза?

— Защото не исках — знаех, че трябва да си отидеш. — Либи се хвана за главата. — Моля те, нека седна. — Пусна я и я видя как почти инстинктивно потъна в едно от креслата. — Не съм спала — промърмори тя, сякаш по-скоро на себе си. — Може би имам халюцинации.

Той повдигна главата й и я целуна страстно. Преди да съумее да се спре, едва не я извлече от стола.

— Това достатъчно истинско ли е?

— Да — отвърна едва-едва Либи. — Ала все още не разбирам. Как е възможно да си тук?