Читать «Сега и във времето» онлайн - страница 124

— Не си забравил… — Либи тръгна към него с разтворени обятия да поеме цветята. Кал не помръдна. — Нали са за мен?

— Кое? Да. — Като изпаднал в транс, той машинално й ги подаде.

— Набрал си повече от необходимото. — Беше подготвила ваза. — Вечерята е почти готова. Надявам се да ти хареса.

— Смайваш ме, Либърти.

Тя се обърна, настръхнала от погледа, който прочете в очите му.

— Такава ми беше и целта. Поне веднъж. — Когато Кал не помръдна от мястото си, а продължи да я съзерцава, срамежливостта й взе превес и тя започна да кърши пръсти. — Купих шампанското и роклята вчера от града. Мислех, че ще е хубаво да направим нещо специално тази вечер.

— Страх ме е, че ако се помръдна, ти ще се изпариш.

Сърцето й се загнезди в усмивката, докато нежно обви ръце около врата му.

— Добре, но само веднъж.

— Няма. — Подаде му ръка, а когато той я прие, го стисна здраво. — Ще си остана, където съм. Би ли отворил бутилката?

Вечеряха. Не усещаха нищо от яденето. Шампанското беше излишно. Те вече бяха пияни един от друг. Свещите догаряха.

Някои качиха със себе си в спалнята, така че светлината в помещението да остане приглушена и мека, за да виждат телата си, докато правят любов.

Между тях имаше сладост, бавна и предизвикателна наслада. Те усетиха неудържима нужда един от друг, засилваща се с всяка секунда. Имаше сила и топлота, настойчивост и щедрост.

Часовете се претопяваха един в друг, ала те оставаха слети в едно. Всеки трепет, всяка въздишка, всеки удар на сърцето щяха да останат запомнени. Свещите изгаснаха, но те оставаха преплетени един в друг.

След това, въпреки че думите оставаха неизказани, осъзнаха че това бе последният път. Ръцете му сякаш бяха необикновено изкусителни, устните й неустоимо предизвикателни.

Когато всичко свърши, споменът от красотата на изживяното я остави без дъх. За да се предпази, Либи се сгуши в него и започна да се моли сънят да я победи. Не можеше да понесе заминаването му.

Кал лежеше в леглото буден и наблюдаваше как първите признаци на утрото се промъкват в стаята. Благодарен беше, че тя успя да заспи. Нямаше да има сили да се сбогува с нея. Когато се изправи, почувства внезапна остра болка, която едва не го повали. Бързо, стараейки се да запази мисълта си бистра, навлече работния гащеризон, който пак тя му беше приготвила.

Притеснен да не я събуди, той я погали само по косата, след което тихо излезе от стаята. Либи отвори очи едва когато чу да се затваря външната врата. Зарови лице във възглавницата и даде воля на сълзите си.

Корабът беше обезопасен, а изчисленията готови. Кал седна и се загледа в избледняващата нощ. Важно бе да потегли преди изгрев слънце. Обратното броене бе готово за старта. Грешка почти не беше възможна. Животът му зависеше от това.

Мислите му обаче все се връщаха при Либи. Защо не знаеше, че заминаването толкова ще боли? И въпреки това трябваше да го направи. Животът му, времето му не съвпадаха с нейните. Безсмислено бе да се връща и да агонизира отново и отново. Преживял го беше вече десетки пъти.