Читать «Сега и във времето» онлайн - страница 122

— Джейкъб… Той е доста емоционален. Наследил е ума от майка ни, а характера, както казва майка ми, от нейния дядо. Никога не можеш да бъдеш напълно сигурен какво да очакваш от него — дали ще ти се усмихне, или ще получиш юмрук. Първо завърши право, ала когато му се насити, се пренасочи към астрофизиката. Събира проблеми, за да им намери впоследствие разрешенията. Типичен майчин син, но от баща ми е наследил безграничната си, неизменна преданост.

— Ти харесваш ли ги? — Кал я погледна, а тя тъкмо довършваше. — Имам предвид, че повечето хора обичат най-близките си, ала невинаги са приятели с тях.

— Да, харесвам ги много. — Не спираше да я гледа, докато Либи върна лопатата на въздухопеда. — Те също биха те харесали.

— Бих могла да се запозная с тях, ако ме вземеш със себе си. — Тя прехапа устни в мига, в който думите се изплъзнаха от устата й. Не можа да се обърне да го погледне. Така и не разбра кога идеята я осени.

— Либи… — Той се озова зад нея, прегърнал я през рамената.

— Досега съм се занимавала само с миналото — бързо заговори Либи, като се обърна към него и го хвана за ръцете. — Ако ме вземеш със себе си, ще ми дадеш възможност да проуча и бъдещето.

Кал пое в шепи лицето й. В очите й имаше сълзи.

— Ами твоето семейство?

— Те биха ме разбрали. Ще им оставя писмо, с което ще се опитам да им обясня.

— Никога не биха ти повярвали — каза той смирено. — Ще прекарат години наред в търсене и ще се чудят дали още си жива. Не разбираш ли, че именно това ме разкъсва и в моя случай. Те не знаят къде съм, нито какво се е случило с мен. Сега вече знам, че само чакат да чуят дали съм жив, или мъртъв.

— Ще ги накарам да разберат. — Тя улови отчаянието в собствения ся глас и направи опит да се овладее. — Ако знаят, че съм щастлива, че ще се занимавам с това, с което искам — това ще им е достатъчно.

— Може би. Ала само ако знаеха със сигурност. Но не мога да те взема.

Либи отпусна ръце и се отдръпна.

— Няма да ме вземеш. Разбира се, че няма. Не знам какво ме прихвана изведнъж. Нещо ми стана…

— По дяволите, недей така. — Кал я сграбчи за ръцете и я приближи към себе си. — Да не мислиш, че аз не те искам?! Защото ако така си мислиш, да знаеш, че напротив — искам да дойдеш с мен повече от всичко. Тук не става въпрос за правилен или грешен избор. Ако можех да съм убеден, че няма никакви рискове, щях де те метна на кораба, искаш или не.

— Рискове ли? — Тя блокира на думата и се отдръпна отново. — Какви рискове?

— Нищо не е доказано сто процента.

— Не се отнасяй с мен като с глупачка. Кажи ми каква са рисковете?

Той въздъхна дълбоко. Имаше едни изчисления, които й спести предната вечер.

— Факторът на вероятността за успешен скок във времето е 76.4.

— 76.4 — повтори тя. — Не е задължително човек да е гений, за да разбере, че останалите 23.6 спадат към фактора на неуспех. Какво ще се случи, ако не успееш?

— Нямам представа. — Ала можеше да предположи. Една от по-безболезнените вероятности бе да бъде притеглен от гравитацията на слънцето. — За това няма да рискувам и теб, без значение колко силно желая да бъдеш с мен.