Читать «Сега и във времето» онлайн - страница 120

Тя взе в ръце първата снимка и се вгледа в образите. И двамата изглеждаха щастливи, помисли си. Обикновени, щастливи хора. За нея този факт бе от огромно значение сега и от още по-голямо щеше да бъде после. Продължаваше да държи снимката и като се изправи.

— По-добре да отидем да заровим капсулата.

Завързаха капсулата за багажника на въздухопеда, така че Либи се озова притисната между нея и гърба на Кал. Когато пристигнаха при потока, той слезе от седлото и се засмя на лопатата, която тя му подаде.

— Това е доста примитивно сечиво. Сигурна ли си, че не съществува по-лесен начин?

— В този век, за съжаление не, Хорнблоуър. — Либи посочи твърдата почва. — Хайде, започвай да копаеш.

— Мога да ти отстъпя първите няколко копки.

— Не, благодаря. — Тя седна на земята отстрани и скръсти крака. — Не бих те лишила от удоволствието.

Наблюдаваше го как копае и се зачуди какво ли ще използва впоследствие, за да изкопае капсулата. Как ли ще се почувства, когато я отвори? Знаеше, че щеше да мисли за нея. Че щеше да му липсва. Надяваше се, че щеше да седне на нейното място и да прочете писмото, което му бе написала и пъхнала тайно. Уверена бе, че не я беше проследил, когато го сложи в кутията.

Беше само една страница, но в тази страница се бе побрала цялата й душа.

Подпря брадичка в шепата си, заслуша се в музиката на водата и си припомни всяка дума.

„Кал, когато четеш това, вече ще си си у дома. Искам да знаеш колко се радвам, че успя. Не смея да твърдя, че разбирам какво преживя, озовавайки се на това място, далеч от всичко познато, разделен от семейството и приятелите си. Ала дълбоко в сърцето си исках да бъдеш там, където ти е мястото.

Не знам дали бих могла да ти обясня какво означава за мен времето, което прекарахме заедно. Толкова много те обичам. Кейлъб. Задушавам се. От сега нататък няма да има и един-единствен ден, в който да не си мисля за теб. Но няма да съм нещастна. Моля те, недей да мислиш за мен, нито ме запомняй по този начин. Това, с което ме дари тези няколко дни, е повече, отколкото изобщо съм си представяла, че е възможно. Щом като погледна небето, ще си представям теб.

Ще продължавам да изследвам миналото, за да се опитам да разбера защо човек е това, което е. Сега, след като те познавам, ще имам надеждата за това, в какво би се превърнал.

Бъди щастлив. Искам да знам, че ще бъдеш щастлив. Не ме забравяй. Исках да ти сложа и едно клонче розмарин, ала се боя, че ще се превърне в прах. Намери си сам и се сети за мен. «Моли се, обичай, помни ме.»

Либи

— Либи? — Кал се бе облегнал на лопатата и се взираше в нея.

— Кажи.

— Къде си?

— О, не особено далеч оттук. — Погледна надолу и вдигна вежда. — Знаех си, че такъв голям и силен мъж като теб не би се затруднил да изкопае една дупка.

— Май ми излезе мехур.

— Ау. — Тя се наведе, за да целуне зачервеното място между палеца и показалеца. — Хайде да сложим кутията вътре и после можеш да гледаш, докато я закопавам.

— Прекрасна идея. — В мига, в който кутията попадна в дупката, той й подаде лопатата. Либи я изгледа, след което и купчината пръст, която трябваше да се върне в дупката.