Читать «Сега и във времето» онлайн - страница 114

— Само гледай да караш по шосето. О, Господи! — Либи закри лицето си с ръце, за да не види как колата ще се натресе с всичка сила в едно дърво.

— Винаги ли изпадаш в такива истерии, когато някой друг кара? — попита той спокойно, докато сръчно заобикаляше дървото.

— Мога дори да те намразя. Бъди сигурен.

— Отпусни се, миличка. Сега ще се поразходим малко.

— Кал, би трябвало да се заемем с…

— Хайде да се позабавляваме малко. Не си ли казва така?

— Да, горе-долу. — Тя прехапа устни и се вкопчи за предпазния колан. — Както и да е, няма значение. Аз предпочитам да си живея дълъг и скучен живот.

Той се спусна рязко по каменистото нанадолнище, сякаш бе роден зад волана.

— След летенето, шофирането може би е второто най-хубаво нещо в света. — Кал я стрелна с поглед. — Е, може би не точно второто, ала е близо…

— Някои от най-важните органи в тялото ми са се откачили и се реят свободно. Кал, недей, ще минеш точно през средата на… — Водата плисна шумно нагоре, образувайки две прекрасни завеси от двете страни на джина. Либи бе останала без дъх, когато се озоваха на отсрещния бряг. — На реката — довърши тя вяло изречението си, докато вадеше от очите си мокри кичури коса. Не по-малко мокър от нея, той се зарадва, обърна колата и се засили да мине втори път през реката. Либи чу собствения си смях, щом водата я изплиска отново. — Ти си луд. — Колата се понесе над земята, след което се приземи с трясък. — Но с теб не е скучно.

— Знаеш ли, че ако на тази кола й се направят някои модификации, ще направи страхотен фурор у нас. Не знам защо не ги правят повече. Ако й изработя прототип, рейтингът ми ще изхвърчи до небесата.

— Никъде няма да ми взимаш колата. Имам да изплащам още четиринадесет вноски.

— Само си го помислих. — Можеше да се забавлява да кара с часове. Времето обаче захладняваше и тя започна да трепери. Кал обърна колата към къщата.

— Имаш ли някаква представа къде се намираме?

— Разбира се. На около двадесет градуса североизточно от кораба. — Погали я по мократа коса. — Казах ти, че съм добър навигатор. Искаш ли, като се върнем, да си вземем топъл душ? После ще си запалим камината и ще пийнем по едно бренди. А след това… — Той удари рязко спирачките. Пред тях с почти маршово темпо вървяха трима туристи.

— По дяволите. Тук почти не се среща жив човек толкова рано в сезона и всички го знаят. — Един бърз поглед й беше достатъчен, за да прецени, че тези хора не бяха истински туристи. Не си бяха махнали етикетите от туристическите обувки и останалите принадлежности.

— Ако продължат в тази посока, до час-два ще се натъкнат на кораба.

Либи преглътна паническия ужас, който я бе обзел, и се усмихна на хората.

— Здравейте.

— Добър ден. — Мъжът, който бе с огромна физика, як и на около четиридесет години, се облегна на джипа. — Вие сте първите, които срещаме от сутринта.

— Туристите избягват да минават по този път.

— Точно затова ние решихме да минем оттук, нали, Сузи? — Той потупа по рамото красивата, ала изтощена до крайност жена до себе си. Нейният отговор се сведе до едва доловимо кимане. — Ранкин. Казвам се Джим Ранкин. — Мъжът хвана ръката на Кал и здравата я разтресе. — А това са съпругата ми Сузи и синовете ни Скот и Джо.