Читать «Древният враг» онлайн - страница 58

Фенерчето се удари о пода и се плъзна, въртейки се и хвърляйки хаотични подскачащи сенки при всеки свой оборот, без да освети нищо.

И нещо ледено докосна тила на Джейк. Студено и влажно — и все пак живо.

Той потрепери при това докосване, опита се да се отдръпне и да се обърне.

Нещо обхвана гърлото му с внезапността на камшик.

Джейк едва си поемаше дъх.

Преди да успее да вдигне ръце и да се противопостави на нападателя, ръцете му бяха хванати и обездвижени.

Повдигнаха го от земята като дете.

Джейк се опита да извика, но една студена ръка затисна устата му. Поне той помисли, че е ръка. Но усещането бе като от плътта на змиорка, студена и влажна. И миришеше. Не много. Не излъчваше облаци смрад. Обаче миризмата бе различна от всички, които Джейк бе помирисвал преди, така остра и неопределена, че дори най-малкият полъх бе непоносим.

Вълни на отвращение и ужас нахлуха в него, той усети присъствието на нещо невъобразимо странно и безспорно зло.

Фенерчето още се търкаляше по пода. Само няколко секунди бяха изминали откак Тал го бе изпуснал, въпреки че на Джейк времето му се стори много по-дълго. Сега фенерчето се завъртя за последен път и издрънка в основата на хладилника за мляко; лупата му се разби на безброй парчета и хората се лишиха дори от тази оскъдна, несигурна светлина, която, въпреки че не можеше да освети много, беше по-добра от пълния мрак. Без фенерчето угасна и надеждата.

Джейк се изпъваше, извиваше се, превиваше се и се гърчеше в епилептичен танц на паника, в конвулсивен танц на освобождението. Но не можеше да освободи дори едната си ръка. Неговият невидим противник само затягаше хватката си.

Джейк чуваше как останалите се викат един друг; те му звучаха много отдалечено.

13

ВНЕЗАПНО

Джейк Джонсън бе изчезнал.

Преди Тал да открие другото здраво фенерче, което бе изтървал Франк Отри, светлините в супермаркета премигнаха, после светнаха стабилно. Тъмнината бе продължила не повече от петнадесет-двадесет секунди.

Ала Джейк го нямаше.

Те започнаха да го търсят. Нямаше го на пътеките между стелажите, в камерата за замразяване на месо, склада, канцеларията, банята за персонала.

Излязоха от супермаркета — вече само седмина — следвайки Брайс, придвижвайки се изключително предпазливо и надявайки се да открият Джейк навън на улицата. Но и там го нямаше.

Сноуфилдската тишина бе като една няма подигравка.

Тал Уитмън си каза, че сега нощта изглеждаше безкрайно по-тъмна отколкото преди няколко минути. Тя представляваше един чудовищен търбух, в който те вървяха, без да знаят къде. Тази дълбока зорка нощ бе гладна.

— Къде би могъл да отиде? — попита Горди, добил малко свиреп вид, както винаги, когато се намръщеше, дори ако, както сега, бе всъщност изплашен.

— Не е отишъл никъде — каза Стю Уоргъл. — Взели са го.

— Той не извика за помощ.

— Не е имал възможност.

— Мислиш ли, че е жив… или е мъртъв? — попита младото момиче Пейдж.

— Кукличка — каза Уоргъл, протърквайки четината по бузите си. — На твое място не бих се надявал. Залагам последния си долар, че ще намерим някъде Джейк, втвърден като дъска, целия подут и морав като останалите.