Читать «Древният враг» онлайн - страница 37

— Каква е тази работа с Хай кънтри инвестмънтс? Какъв е мотивът?

Преди Брайс да може да обясни, Тал Уитмън нахлу в стаята.

— Брайс, може ли да поговорим? — Той хвърли поглед към Робин. — Хм, по-добре насаме.

— Разбира се — каза Робин.

Тал затвори вратата зад адвоката.

— Брайс, познаваш ли д-р Дженифър Пейдж?

— Тя започна частна практика в Сноуфилд преди известно време.

— Да. Но що за човек мислиш, че е тя?

— Никога не съм се срещал с нея. Чувал съм, че е добър лекар. Хората горе в малките планински градчета са доволни, че не трябва да минават с кола целия път до Санта Майра за доктор.

— И аз не съм я виждал. Просто се чудех дали не си чувал нещо за… дали не пие. Искам да кажа… да прекалява с алкохола.

— Не, не съм чувал нищо такова. Защо? Какво става?

— Тя се обади преди няколко минути. Казва, че Сноуфилд е в бедствено положение.

— Бедствие? Какво иска да каже?

— Значи, тя казва, че не знае.

Брайс премигна.

— Истерично ли звучеше?

— Уплашено, да. Но не истерично. Не иска да каже повече на никого освен на теб. Тя е на линия три в момента.

Брайс посегна към телефона.

— Още нещо — каза Тал, по челото му се появиха бръчки.

Брайс спря, с ръка на слушалката.

— Каза ми нещо, но няма смисъл. Тя каза…

— Да?

— Каза, че всички са мъртви там горе. Всички в Сноуфилд. Каза, че тя и сестра й са единствените живи.

10

СЕСТРИ И ПОЛИЦАИ

Джени и Лайза напуснаха къщата на Оксли по същия начин както бяха влезли: през прозореца.

Нощта ставаше все по-хладна. Вятърът отново се бе надигнал.

Върнаха се обратно в къщата на Джени в горната част на Скайлайн роуд и взеха якета, за да се предпазят от студа.

После се спуснаха отново по хълма до шерифския участък. Пред градския затвор имаше дървена пейка, закрепена до бордюра на тротоара и те седнаха и зачакаха помощта от Санта Майра.

— Колко време ще им трябва да дойдат дотук? — попита Лайза.

— Ами, Санта Майра е на повече от петдесет километра оттук и пътят е с много завои. А трябва да вземат и някои необичайни предпазни мерки. — Джени погледна ръчния си часовник. — Предполагам, че ще пристигнат след около четиридесет и пет минути. Най-много час.

— Господи.

— Не е толкова дълго, мила.

Момичето вдигна кожената пухкава яка на дънковото си яке.

— Джени, когато телефонът иззвъня в къщата на Оксли и ти отговори…

— Да?

— Кой се обади?

— Никой.

— Какво чу?

— Нищо — излъга Джени.

— По израза на лицето ти помислих, че някой те заплашваше.

— Бях разстроена, разбира се. Когато иззвъня, помислих, че телефоните са проработили, но когато вдигнах слушалката, линията пак не работеше и се почувствах… съкрушена. Това беше всичко.

— И после линията се оправи?

— Да.

„Сигурно не ми вярва — помисли си Джени. — Смята, че се опитвам да я предпазя от нещо. И разбира се, наистина го правя. Как да обясня усещането, че нещо зло беше от другата страна на линията? Дори аз самата не мога да го разбера. Кой или какво бе на телефона? Защо той — или то — ме остави накрая да набера номера?“

По улицата прелетя парче хартия. Нищо друго не помръдваше. През луната премина лек облак. След известно време Лайза каза: