Читать «Древният враг» онлайн - страница 21

— Не и тук — каза Джени. — В тези планини няма никакви токсични отпадъци. Никакви фабрики. Нищо такова.

— Понякога се случва да дерайлират влакове и да се разливат цистерни с химикали.

— Най-близката железопътна линия е на тридесет километра.

Със смръщени от мислене вежди, Лайза се отдалечи от пекарнята.

— Чакай. Искам да надникна вътре — каза Джени и пристъпи към вратата на пекарнята.

— Защо? Няма никой.

— Не можем да сме сигурни. — Тя натисна дръжката, но не можа да я отвори. — В задната стая свети, в кухнята. Може би се подготвят за сутрешното печене, без да са разбрали какво се е случило с града. Тази врата е заключена. Хайде да заобиколим.

Зад солидната дървена врата, един тесен, покрит отгоре служебен проход минаваше между пекарнята на Либерман и салона Лъвли Лейди. Вратата бе затворена само с резе, което отстъпи пред несигурните пръсти на Джени. Вратата се отвори с поскръцване и стържене на несмазаните си панти. Тунелът между сградите бе отблъскващо тъмен; единствената светлина идваше откъм далечния край, мътно сиво петно във формата на арка, където проходът свършваше на друга уличка.

— Това хич не ми харесва — каза Лайза.

— Всичко е наред, скъпа. Стой близо до мен и ме следвай. Ако се объркаш, потърси с ръка стената.

Въпреки че Джени не искаше да засилва страха на сестра си като разкрие собствените си съмнения, неосветеният проход също я изнервяше. С всяка стъпка пасажът сякаш се стесняваше и я притискаше. На четвъртината от пътя в тунела я обзе тревожното чувство, че тя и Лайза не са сами. Секунда по-късно усети нещо да се движи в тъмното пространство, под покрива, на три метра над главите им. Не чуваше нищо друго освен отекващите в тъмнината стъпки, своите и тези на Лайза; не можеше да види нищо. Просто изведнъж усети враждебно присъствие и докато гледаше косо напред в черния таван на пасажа, бе сигурна, че тъмнината се… променя. Променя се. Движи се. Горе по гредите на покрива.

Каза си, че си въобразява, но по средата на тунела животинският й инстинкт неудържимо я караше да излезе оттам, да избяга. Не бе обичайно за лекарите да изпадат в паника; хладнокръвието бе част от подготовката им. Ускори леко вървежа си, не много, не в паника; сетне, след няколко крачки, ускори още малко, докато не побягна, въпреки желанието си.

Изскочи в уличката. Тук бе тъмно, но не така тъмно, както в тунела.

Лайза изскочи от прохода, препъвайки се, подхлъзна се на едно мокро петно на асфалта и за малко да падне.

Джени я подхвана и я предпази от падането.

Те отстъпиха, наблюдавайки изхода на тъмния покрит пасаж. Джени вдигна револвера, който бе взела от кантората на шерифа.

— Усещаш ли го? — попита Лайза напрегнато.

— Горе под покрива има нещо. Предполагам, че са птици, в най-лошия случай няколко прилепа.

Лайза поклати глава.

— Не, не. Н-не под покрива. Беше свито до стената.

Продължиха да се взират в тунела.

— Видях нещо под гредите — каза Джени.

— Не — настоя момичето, енергично тръскайки глава.

— Какво си видяла тогава?